Въргала пред Brato.bg: Нямаше да ме има, ако не бяха приятелите

Въргала пред Brato.bg: Нямаше да ме има, ако не бяха приятелите

Влади Въргала е пич, а не можем да твърдим същото за много от хората, с които животът ни е срещнал. Звучим леко философски, но това е само прелюдия към онова, за което ще си говорим с него. Има по-малко от всичко – и носталгия, и смях, и тъжни моменти. Точно както и в живота. Важното е да има смисъл, знаем го от първо лице, но същата е философията и на Владислав Карамфилов. Правим интервю с него точно 10 години след премиерата на Операция „Шменти капели“. Компанията, готова ли си да четеш?

Влади, изминаха 10 години от премиерата на „Операция Шменти капели“. Каква е първата ти асоциация като се сетиш за този момент?
– Арена Армеец. Това е първата асоциация. Много, много хора. 200 метровата черга, по която дефилираха създателите на филма (никога не съм си се предствял на червен килим, все още са ми кални гуменетките). Района опасан, като местопрестъпление с жълта лента, с надписи „Операция Шменти Капели“. Черно BMW, надупчено от куршуми, се взривява през 5 минути. Навсякъде щъкат санитари и барети из залата. Едните питат гостите „Пихте ли си хапчетата?“, а другите ги „обискират“ дали носят добро настроение… Свиреха „100-те гайди“. На стъпалата ханове и царе от българската история посрещаха публиката. Правителствени „Чайки“, извозваха екипа, ескортирани от полицай, милиционер, барета и психиатър, (щото това е еманация на нацията). Също ми изплува и залата с 6-7000 души, а аз не съм гледал филма от началото до края завършен. Защо? Защото го правих и по телефона, включително. В Будапеща бе финалната обработка – цветовите корекции и саунд дизайна. Налагаше ми се да пътувам за 2 дни до Унгария, после се прибирах в България за ден, после пак обратно… В унгарската лаборатория го правех на части, а тук организирах премиерата.

Точка втора – никой досега не е правил премиера в Арена Армеец, защото няма технически условия, специфично е озвучаването и нямаше толкова голям екран. Това беше преди 10 години, като най-малкият проблем бе екранът. По-големият бе синхронът на звука с картината в спортната зала, а и не трябва да има кънтеж. Не беше правено никога, защото се считаше за невъзможно. Човекът, който направи всичко това да се случи, се казва Ангел Димовски от „Динакорд“. За 2 седмици организирах официалната премиера – от обявяването до прожекцията, но с тази подробност, че филмът не бе завършен и технически не знаехме дали ще стане възможно да се случи в Арена Армеец. За това време всеки припадна по един път от екипа. Това ми е споменът. Направих го там в знак на протест спрямо монопола на кината. Играх ва-банк – заложих на една карта. Ако е неуспешен филмът, няма да се занимавам повече с кино, театър и т.н. А, ако е успешен…все си мислих колко ще е хубаво, ако е такъв, да застана пред хората и да кажа, че в България една мечта се сбъдна. Така и стана! Но кой да знае, че е вярна поговорката за сбъднатите мечти и сълзите…

В едно свое интервю казваш, че си сбъднал мечтите си и това е довело до фалит. Такава ли е цената на всяка мечта?

– Зависи каква ти е мечтата. Някои мечти могат да те доведат до благоденствие, но със сигурност ще фалират тези, с които ще ги сбъдваш. Мечтата ми бе да стане филм, в който и да има смисъл, и да забавлява. Ако се абстрахираш от „повърхността“, ще разбереш, че „Операция Шменти Капели“, ти казва нещо много по-надълбоко, от само смешно. Това е най-тъжната история, разказана по най-смешния начин. За съжаление, когато го написах 2000 година, си го държах в чекмеджето няколко години и си викам, това скоро няма да е актуално. 2004-а го направих на театрална постановка и след успеха му в театъра реших, че вече лесно ще стане на филм. 2006-та, в момента, в който започнах да го снимам по „театралната скица“, ми стана ясно, че така не е достатъчно за филм и работата по него продължи шест години. През цялото време си виках, „Аре вее, тоя сюжет няма да е актуален…“. Но за още по-голямо съжаление и то на всички, сюжетът все още е актуален! Много от неща във филма звучаха абсурдно докато ги пишех, а сега са реалност. Те просто се случиха. Наскоро си дадох сметка, че най-пророческият филм е Семейство Симпсън – там гонят абсурда в ситуацията, за да е смешно и забавно. А всъщност след няколко години това, което е написано като смешен абсурд, вече е реалност. Явно ако те интересува какво следва в живота, трябва да потърсиш най-абсурдното развитие на ситуацията и това ще те отведе до верния отговор.

В този ред на мисли какво мислиш за „Шменти капели“ 2?

– Мисля, че няма смисъл. Едно е напълно достатъчно. Няма нужда от такива филми, по-добре да си правим някакви смешки, да си се майтапкаме.

С колегите от Brato.bg сме си говорили, че ако бяхме в САЩ, нашият проект щеше да е с една идея по-успешен. Добре де, може би с 2. Мислиш ли, че американският вариант на „Шменти капели“ щеше да е друга бира, защото там са големите пари?

– Не, но е много дълго за обяснение. Да не забравяме, че Америка е открита от Христофор Колумб, ама е кръстена на Америго Веспучи…значи и там съществува несправедливостта.

– Знаем те като човек с голяма усмивка, затова нека превключим на по-позитивна тематика. Какво мислиш за националите по футбол? Шегуваме се, да приключим темата с филмите. Кой е любимият ти филм? Може да ни дадеш и топ 3…

– Не са три, много повече са. Но добре, щом такъв е въпросът. Единият е индийски „Lage raho munna bhai“ от 2006 година. Гледал съм го десетки пъти. Другият е „Ах този джаз“ – един от филмите, които ми е оказал голямо влияние. Или филмът е провокирал много от нещата, които съм правил в живота си, или съм се впечатил подсъзнателно, усещайки сходство с предстоящия ми живот…
Третият е „Остров“ – руски от 2006 година. Той е за най-най-най безпрецедентна сила – прошката и смирението. Труден за гледане филм. Всяка година си го пускам по веднъж.

– А коя е любимата книга на Въргала, която би препоръчал на приятел?
– „Да прецакаш дявола“ на Наполеон Хил. Това е книгата за страховете на човека. Да не помисли някой, че съм залитнал към сектите. В живота има добро и лошо, някои ги определят като дела на Господ или Дявола. Това е интервю с Дявола, в което откровенно разказва как чрез седемте вида страх владее човека. Изключително полезна книга, която да прочетеш като млад и след това да я препрочиташ на определени етапи от живота. Чел съм я над 20 пъти. Най-малкото те ориентира към ситуацията в която си в момента.

– Ти си човек, който е видял много в този живот, а не смятаме, че си от най-възрастните. Имаме един екзистенциален въпрос, който винаги ни е мъчил – променят ли се хората?
– Ами, да. Със сигурност се променят в няколко аспекта – единият е, че ставаш по-корав и можеш да носиш повече на шутовете на живота. А в другия – ставаш по-мек откъм стави и други работи. Аз съм на 54 години, засега не съм започнал да омеквам, ама за коравото съм много корав. Не може да не се променяш, дори масата в хола го прави с течение на времето. Просто няма как да го забележиш. През 1997 година 1 млн. лева не бяха кой знае какво, защото бяха със стойността на 10 000 лева. А сега…по друг начин ще ги гледаш някак.

– А какво мислиш за приятелството в XXI век?
– Едно от малкото дървета, което дава плодове. Изключително стойностно и важно нещо! В днешно време хората стават все по-самотни и се чустват все по-слаби. Но в момента, в който човек има истински приятели, това му помага да мине през много изпитания. Когато ти помагаш, помагаш най-много на себе си. Забелязвам, че съм най-силен, когато помагам на по-слаб. Прост пример – майка ми е след инсулт и е в затруднено положение, да я наречме слаба, но когато съм до нея няма нещо, от което се нуждае и да не мога да го осигуря. И обратното, сега нямаше да ме има, ако не бяха приятелите ми до мен през последните години.

Сега стоиш далеч от киното, но не и от театъра. Гледахме „Мемоарите на един Въргал“ и тук е моментът да те потупаме по рамото – разсмя ни така, както можеш най-добре. Кога и къде да дойдем пак, че ни идва в повече негативизма в новинарските емисии?
– Един път в месеца се играе в „Сълза и смях“. Сега е на 9 октомври от 19 часа (ЛИНК ЗА СЪБИТИЕТО). Събота, идеален ден, ако се чудиш каква глупост да направиш. Всеки един сюжет, било то на книга, филм или спектакъл, е част от нечий живот. Това е спектакъл за моя, но за повечето зрители е пътуване през нашия живот. За по-младите е интересен, защото не са живели по времето на Кореком, КуКу или мобифоните и научават доста от екзотиката на времето преди тях. А с „наборите“ е вълнуващо да си припомним някои случки и хора, каквито никога повече няма да има. Направих такъв спектакъл, какъвто бих искал да гледам – да плачеш от смях, но да прелее причината за сълзата и от дълбоко човешките теми. В него да е 100% реалният живот и това да не те плаши и отвращава. Такъв спектакъл искам да гледам, такъв спектакъл създадох – „Мемоарите на един Въргал“.

Какво не разказваш в „Мемоарите на един Въргал“?
– Е, точно там няма време за филма, няма време за едно от най-смислените неща, които съм правил – Отряд 13 (б.а рап-рок група, съставена от затворници).  За доста неща не стига времето да ги разкажа. Спектакълът се прие изключително добре от българите зад граница, но голямото ни турне пропадна заради коронавируса. Затова пък всеки месец го играем в „Сълза и смях“.

– В „Мемоарите“ споделяш, че САЩ 94 е феномен, защото това е единственото събитие, обединило българската нация. Темата с ваксините сякаш го доказва сега?
– Това с ваксините е много просто. Ако толкова е важно, що се правят, че не познават народа български. Кажи, че няма ваксини, че са останали малко, че е забранено…ще видиш как всичко живо ще се ваксинира. Сигурно има едни 10%, за които е важно, но не може да е задължително. Не искам да говоря като антиваксър или като фен на световната конспирация. Всеки си има своята теория и истина. И с ваксина, и без ваксина, каквото има да стане, ще си стане…

– За финал е нужно нещо позитивно. Ще ни разкажеш ли един виц, някой любим…
– Първият, който се сетих, е за блондинката, която плачеща отива при мъжа си: – Ще те питам нещо, но искам да ми отговориш честно с „да“ или с „не“!  Защо има вицове за блондинки?
Има и други, но са много дълги. Добре де, ето нещо за братоците, да си знаят:
– Колкото и да си добър в леглото, жената повече крещи, когато види мишка…

БИЛЕТИ ЗА „МЕМОАРИТЕ НА ЕДИН ВЪРГАЛ МОЖЕ ДА ВЗЕМЕТЕ ТУК!