Интервю с Гунди от 1965 г.: Дали създадох удоволствие на зрителите?

Интервю с Гунди от 1965 г.: Дали създадох удоволствие на зрителите?

Днес, брато, е 4-и май. Денят, в който се роди Георги Аспарухов – Гунди. Днес той трябваше да навърши…

За него се е казало и изписало много, но истината е, че никога няма да е достатъчно. Дори световният футболен сайт Goal.com го казва: „Геният, който малко хора знаят, но малцина никога няма да забравят“.  Ние със сигурност го помним. Именно това е причината на днешния ден да публикуваме едно интервю на Гунди – футболист номер 1 на 20 век за България и 40-ият най-добър на планетата според ФИФА. Интервюто е сбор от въпроси, зададени на Аспарухов в периода 1965-70 г. Нека си спомним за Гунди, за футболиста, за човека с главно „Ч“.

– Г-н Аспарухов, кога за първи път обухте футболните обувки?
– Като 14-годишен.
– Кой е първият ви мач?
– За първи път излязох на терена с детския oтбор на „Левски“. Тогава играхме срещу “Славия”, а аз бях централен защитник.
– Спортните журналисти ви определиха за най-добър спортист на България за 1965 година. Считате ли, че е така?
– Моля ви, задраскайте този въпрос. Недейте толкова ме превъзнася. Какво съм аз без приятелите от отбора?

– Добре тогава, с какво ще запомните 1965 година?
– Случиха ми се три много хубави неща – роди ми се син, “Левски” стана шампион, България победи Белгия и се класира за световното първенство в Англия.
– Къде ви е по-лесно – в “Левски” или в националния отбор?
– В “Левски”, макар че и едната, и другата публика искат винаги победа.
– Кой е най-трудният съперник на “Левски”?
– Варненският „Черно море“.
– А срещу кой вратар ви е най-трудно?
– Няма непреодолим вратар. Иска се само едно – да си в изгодна позиция за стрелба и да можеш да сториш това.
– Кой защитник ви е опазил най-добре?
– Димитър Пенев.
– С кого се чувствате най-добре като партньор в нападението на националния отбор?
– С Никола Котков стигнахме до разбирателство, което беше от полза за националния отбор. Сетне трябваше да се обиграваме с Димитър Якимов. И в това отношение стигнахме до полезно сътрудничество. После във въртележката бе включен Петър Жеков, но с него не се сработихме по терените на световното първенство в Англия през 1966 година.
– Оценката ви за световното първенство в Англия?
– Знам колко горчивина причинихме на нашите сънародници. И то в оня мач, на който най-много разчитахме – срещу Португалия. Няма оправдание за нас. Картината на терена бе отчайваща. Голямото ни оръжие – волята, се беше изпарила от нас. И тук за сетен път се появи една наша основна слабост – неравномерната и непостоянна игра. След извоювания престиж срещу Бразилия ние заличихме хубавите впечатления. Ето задача за бъдещето – тези, които ще обличат националната фланелка, винаги в готовност. Имаме един хубав пример – Александър Шаламанов. Той даде всичко, на каквото е способен, а в някои моменти надмина себе си.
– Имаше ли деление в нашия отбор?
– При нас колективът не беше чак толкова лош, но е вярно, че се деляхме. Спяхме в стаите, хранехме се на групи според клубната ни принадлежност. Жалко, че малко се правеше, за да бъде прогонена скуката от нашето всекидневие. Иначе не можем да се оплачем. Полагаха се грижи за отбора.
– Как оценявате своето представяне в Англия?
– Играх слабо (б.а. – Гунди бележи единственият гол за България на Мондиал 66′ срещу Унгария 1:3), въпреки че много се разчиташе на мен. Има обективни и субективни причини. Сам почувствах, че съм изостанал в редица отношения. Липсваше ми бързина, рязък старт, скоростна издръжливост, бойкост. Оказа се, че ми изневери и тактическата съобразителност. Обикновено се движех в един ограничен периметър, без да търся начини да се освобождавам от опеката на съперника. Изпадах в ролята на статист. И трябваше с горчивина да констатирам, че подобен маниер е анахронизъм. Футболисти като Пеле, Еузебио, Алберт и Торес се отличаваха с широк диапазон на действие, с неизчерпаема енергия и изобретателност, с големия си принос към колективната игра.

– Какво трябва да се направи за развитието на националния отбор?
– Нужен е наш, български стил във футбола. Засега подобно нещо не сме постигнали. В играта на отделните състезатели си личат различни влияния и стилове. Това е хубаво, но само ако цялата смесица бъде подчинена на едно общо начало и да се премахне разноезичието на терена.
– Кое според вас е основното във футболната игра?
– Игровата дисциплина. Само с дисциплина на терена, може да се постигне победа.
– Какво е футболът за вас?
– Незаменимо удоволствие, вълнение, което никога не ме напуска. Не знам какво точно преживява един артист преди да се появи пред публиката. Лично аз съм неспокоен, събуждам се по няколко пъти през нощта преди мача, ръцете ми са влажни. Това състояние не ме напуска и след края на играта. Все се питам: „Дали създадох удоволствие на зрителите?“
– На какво посвещавате свободното си време?
– На семейството си, на следването във ВИФ, на приятелите. Обичам да гледам филми, посещавам театрални представления.
– Кой е любимият ви писател, актьор и певец?
– Обичам книгите на Павел Вежинов. Много актьори обичам, но Георги Калоянчев ми е любимият. В областта на музиката най-много ми допадат песните и изпълненията на Пепино ди Капри.
– Аскет ли сте извън терена?
– Запалвал съм цигара, но не можах да се увлека. Смятам, че една чашка при специален случай също не е беда. Стига да не се повтаря.
– Щастлив ли сте в личния си живот?
– Да. Смущава ме само големият шум, който се вдига около мен.
– През миналата година (1970) бяхте контузен тежко. Как се чувствате сега?
– Ще направя всичко възможно да съм полезен и занапред и да върна старата си форма. Вярно е, че понякога усещам болки. Старая се да ги забравям. И, откровено казано, не искам да ми се повтаря непрекъснато за това.
– Вярвате ли, че отново можете да водите своя отбор, да решавате сам някои мачове, както правехте в миналото?
– Убеден съм, че сега играта ми може да бъде по-зряла и затова по-полезна за моя отбор. Футболът е колективен спорт.
– На кой треньор дължите огромната си популярност?
– На покойния бате Коце Георгиев и на Рудолф Витлачил.

– Какви са амбициите ви, след като свършите със състезателната кариера?
– Да стана преподавател или треньор. Знаете ли какво удоволствие за мен е, като видя малки момчета да ритат топката край клубния ми стадион. Винаги се спирам да ги погледам, да им се порадвам. Опитвам се понякога да им покажа нещо, без да им се натрапвам излишно.
– Колко години смятате да играете още на футболната сцена?
– Ще играя, докато публиката ме гледа с възторг, а не с досада.
– Ако се опитате да погледнете напред във времето, какво ще е бъдещето на българския футбол?
– Винаги съм вярвал, че България може и трябва да се нареди между първите футболни сили в света. И това ще стане тогава, когато всеки младеж, обул футболните обувки, заживее с тази мечта. Ние имаме толкова хубави и надарени момчета. Важното е да ги привлечем, да ги научим да играят красиво, всеотдайно и честно, да гледат на футбола като на изкуство, да го превърнат в непрекъснат труд и удоволствие, удоволствие от самата игра…