Оказва се, че Райън Гигс, който днес става на 40 години, притежава и способността да имитира. В един от епизодите на филма “Випуск 1992” той имитира яростния вратар Петер Шмайхел. В друг епизод сменя тона и имитира Дейвид Бекъм, който се тревожи за поръчковия интериор на чисто новата си Хонда Прелюд: “Момчета, момчета, внимавайте какво правите!”
“Не е толкова трудно да се наподоби лондонски диалект, нали?”, пита Гигс със самодоволна усмивка, когато се срещаме в хотел в Манчестър, за да обсъдим новия филм.
– По-трудно е да имитираш Шмайхел, защото трябва да се правиш на луд и да крещиш.” Запитан дали е пробвал и диалекта от Глазгоу, като очевидно намеквахме не за Дейвид Мойс, а за Алекс Фъргюсън, той направи достатъчно дълга пауза, за да обмисли добре отговора си, и отвърна: “Ъъъ, разбира се. Усъвършенствал съм го с години. Там има едни псувни…” Остава впечатлението, че Гигс още не е преодолял прехода от смяната на Фъргюсън с Мойс.
Във “Випуск 1992“, докато той, Бекъм, Гари Невил, Фил Невил, Ники Бът и Пол Скоулс се чукат с чашите и размишляват върху невероятния си път от юношеската Купа на Англия до незабравимия триумф в Шампионската лига, останалите петима имат доволното излъчване на неотдавна оттеглили се в оставка елитни спортисти. Гигс не може да си позволи същото. Дори на своя 40-и рожден ден той е съсредоточен върху недовършената работа – мачовете, които предстоят, съперниците, които трябва да бъдат победени, върховете, които трябва да бъдат покорени, и трофеите, които трябва да бъдат спечелени.
„Завиждам им, когато излизаме да хапнем – признава Гигс. – Пред тях има чаша с вино, а аз пия вода. Скучно! После те продължават да си пийват, а аз трябва да се прибера и да спя. Струва ми се, че в момента, в който всичко приключи, се постига хармония. Убеден съм, че и с мен ще се случи същото – облекчението, че не трябва да ходиш да тренираш и че можеш да си хапнеш макарони, защото вече не ти предстои мач след 2 дни. Когато настъпи това време, вероятно ще почувствам това отпускане, на което те сега се наслаждават.”
Как Гигс изобщо ще разбере кога е дошъл моментът? Дали ще очаква усещането от невидимия досега физически спад, или пък съзнанието ще му подскаже, че е дошло време да скъса с футбола? “Онзи ден бях с Бруси (Стив Брус, бивш капитан на Ман Юн и на Англия, сега мениджър на Хъл, б.р.) и той ме попита дали продължавам да изпитвам удоволствие от тренировките. Казах му: “Да”. Той отвърна: “Ами тогава продължавай!”
Все още ми е приятно, шумът преди мача, шумът след победата. Докато това продължава, няма да спра. Това може да се промени през следващите няколко месеца, а може и да не се промени. Ще видим.”
Дали навършването на 40 години е толкова значително? “Не съвсем. Мисля, че това има повече значение за хората отстрани. Това е само едно число. Каква е разликата между 38 и 40 години? Незначителна.” Мнозина футболисти не биха се съгласили и биха отвърнали, че се усеща сериозна разлика между 29 и 31 години, между 31 и 33 години или пък между 35 и 37 години. Но Гигс е генетично чудо. Влизането в петото десетилетие от живота за всеки спортист, който се състезава на елитно ниво, впечатлява. Да го постигнеш в средата на терена в Манчестър Юнайтед, в 24-ия сезон от кариерата си, в която скоростта и интензивността на мачовете са били драматично високи, е изключително.
Първият мач на Гигс в Юнайтед беше срещу Евертън през март 1991 г., когато той беше на 17. Един от гласовете зад кадър във филма е на бившия премиер на Великобритания Тони Блеър, който признава, че онзи требъл на младоците през 1999 г. е оказал влияние върху новата ера на лейбъристката партия, независимо че самият той пое поста през май 1997 г. Гигс направи своя дебют само 3 месеца след като Джон Мейджър замени Маргарет Тачър на премиерския пост. Аднан Янузай – неговият дългоочакван наследник, тогава все още не е бил роден.
Първата поява на Гигс във филма е как жонглира с топката, докато отива да бие дузпа след редовното време на мача със Саутхемптън за Купата на Англия през февруари 1992 г. Той излъчва увереност, но малко по-късно ударът му е спасен и Юнайтед отпада. Много от историите между Гигс и Фъргюсън са добре описани, а класическата история е, когато мениджърът пристига неканен и в бясно състояние на партито в дома на Лий Шарп. Всъщност каква беше реакцията на мениджъра в онази злощастна вечер? “Той ми отряза главата – твърди Гигс. – Не знаех какво да си мисля. Бях едва 18-годишен и си мислех, че просто трябваше да ритна топката. Бях уверен в себе си, но това беше най-лошата дузпа, която някога съм изпълнявал. Бруси и Робо (Брайън Робсън, б.р.) ми го казаха.
Дори 15 г. след този случай Фъргюсън не ми позволи да го забравя. Както онзи случай, така и много други неща.”
Драматичната победа над Байерн на финала в Шампионската лига през 1999 г. беше връхната точка в кариерата на групата младоци. Прикривайки емоциите си, Гигс разкрива как след последния съдийски сигнал “паднах на колене и започнах да плача”. “Не знам какво се случи с мен. Просто начинът, по който победихме – с двата гола на края, и адреналинът, и емоциите, трупани през цялата година, ме затрупаха. Паднах на земята и заплаках. Това беше единственият път, в който си позволих това на терена.”
Гигс спечели 13 титли в първенството, но от сега нататък всеки успех ще бъде приеман по различен начин, защото вече е играещ треньор, който работи заедно с Мойс. “Това определено е различно – обяснява той. – Винаги съм казвал, че ще е странно да се върна в тима преди началото на новия сезон и да не видя Фъргюсън. Така че – да, вече е различно, но след като вече се е случило, ти си оставаш футболист, който се опитва да се представя добре на всяка тренировка и да се насочи към предстоящия мач. През този сезон съм и треньор. Това е деликатна ситуация, но я приемам с удоволствие.”
А как се обсъждат мачове като победата над Манчестър Сити с 4:1 и загубата от Уест Бромич с 1:2, когато си хем основен играч, хем треньор? “Опитът ти подсказва как да се справиш. Когато бях още млад, след загуба се прибирах у дома и закривах прозорците, без да се показвам навън и без да гледам спортни новини и предавания. Когато си треньор, това е невъзможно. Тогава вече си длъжен да помогнеш на футболистите. Те може и да не са изпитвали такива чувства преди това. А може да четат пресата и да вярват в написаното. В такъв случай трябва да им кажете: “Помня как си мислех, че е дошъл краят на света, когато паднахме от този или онзи, но накрая приключихме сезона с дубъл.”
“Новият сезон е невероятен. Толкова години сме се борили за титлата и от опит знаем, че когато не сме в най-добрата си форма, просто трябва да устискаме. Когато наближи януари, ние започваме да работим в синхрон. Историята показва, че този отбор, който направи това, има сериозни шансове да спечели и титлата.”
Ако продължи и през следващия сезон, Гигс ще достигне и до нов връх – мач № 1000 в клубния футбол. “Никога не съм се стремял към такива неща – твърди той. – Ако го постигна, ще е страхотно, а ако не успея – няма проблем, няма да мрънкам.”
Колкото до новия прословут документален филм “Випуск ’92”, той ще бъде показан на 1 декември, а в него се разказва историята за израстването на шестимата младоци на Манчестър Юнайтед, които станаха велики футболисти.
Дейли Мейл
