Макс
Гледахме “Народът на Вазов”, брато. Това е изключително представление, което трябва да бъде гледано от всеки българин. Ето защо…
Признаваме, че дълго време избягвахме точно тази постановка, защото мислехме, че ще е събрано най-сълзливото от Вазов, за да трогне публиката. Мислехме, че ще е някакъв безвкусен патриотизъм на гол корем. Но не, грешали сме жестоко.
“Народът на Вазов” те хваща за гърлото още от първите минути. Няма да ти кажем защо, разбира се, за да нямаш очаквания и да можеш да се впечатлиш като нас. Само искаме да споделим, че драматургията е толкова силна, че на моменти ще си като ударен с мокър парцал. Отделните епизоди съставят един паметен пъзел за това как възприемаме Вазов. Имаме ли спомен за важното? Помним ли своя корен? Как се идентифицираме и определяме?
На първо място да знаеш, че текстът е от Александър Секулов, жив писател и драматург, страхотен талант, чиито книги е добре да търсиш и да четеш. Неговото въображение е смесило герои на Вазов и реални исторически личности, сред които и самият поет, изигран от Юлиян Вергов. Усещането да си в Народния театър “Иван Вазов” и да видиш Патриарха на българската литература пред себе си е несравнимо. Преосмисляш отношението си към българското слово.
Времето, в което се развива действието на сцената, е в края на Втората балканска война, когато България е срещу Турция, Румъния, Сърбия, Гърция, Черна гора. Сами срещу всички. И все пак оцеляваме някак. Отзвукът върху личните съдби на няколко войници и няколко жени те хваща за гърлото и не пуска дни наред, не просто докато си в тъмната зала.
Не искаме да пишем повече, брато, тъй като ще започнем да звучим като литературни критици, каквито не сме. А може и да споделим нещо, което не е хубаво да четеш, хубаво е да го изживееш.
Накрая само да кажем, че това не е пиар материал на Народния театър. Не подкрепяме неговия директор и уволнението на Александър Морфов. Но изкуството е изкуство, дори да го задушават с партиини истории.
