Brato.bg
Неделя е. Пием сутрешното си кафе на фона на сивотата навън. Вътрешно сме топ, нямаме махмурлук, свежарки сме, даже ни се бачка и днес.
Решаваме да си пуснем телевизора, докато захранваме тялото си с мюсли и кофеин. Първо гледаме няколко минути от “Евертън” и “Лестър”, но душата ни копнее за нещо по-одохотворено в неделя. Попадаме на Мон Дьо, вземащ интервю от Папи Ханс. Нервен тик преминава през лицето ни, все пак оставяме канала. Струвало си е, след като попадаме на поредната изповед пред обектива на Мариян Станков.
“Предполагам, че отстрани изглежда така, сякаш съм си сложил титлата на спасителя на…нещо или големия творец на България – обяснява със спокойствие Папи Ханс. – Аз просто съм един човек, който знае едно нещо – никой мой съвременник не може да пише като мен. Ако не се опитам, значи или съм задник, или не съм толкова добър писател.”
“Не се чувствам будител, просто е много тежка и помпозна думата. Преди 6-7 години накарах десетки хиляди, ако не и стотици, да четат поезия – един жанр, който беше бутиков, мъртъв. След това направих песни, с които хората да разберат какво е самоирония в музиката и в българския бранш. Съжалявам, че звуча високопарно, но бих искал, когато умра, да ми се сложи тази титла. Дотогава съм окей хората просто да изпитват малко уважение към труда.”
Гасим телевизора.
Решаваме, че ще четем книга.
По някаква ирония на съдбата точно сме подхванали “Егото е твоят враг”.
Може би трябва да изпратим една и на Папи. Едва ли ще схване иронията, той не каза, че е добър читател, а добър писал.
Издават откъси от последната непубликувана книга на Антон Дончев
Ние също имаме книга, но не се смятаме за писатели. Напротив – с нашата ще се посмееш, тя няма никакви претенции. Нашата единствена претенция е, че нямаме никакви претенции.
