in

Яко!Яко!

Художникът Неда Малчева: Ако музата беше човек, щеше да е тинейджър

Любопитно интервю с дамата, направила яките илюстрации на книгата “Как да оцелееш в България”

Искаме да те запознаем с един много талантлив и готин човек, брато. Това е дамата, която стои зад свежите илюстрации и яката корица на книгата ни “Как да оцелееш в България”. Представяме ти Неда Малчева!

Тя е илюстратор, артист, има безкрайна усмивка и страхотно чувство за хумор. Шапки долу за това, че е майка на три прекрасни българчета. И втори път шапки долу за безграничния й талант, сливащ цветове и форми, предизвикващи сетивата, брато.

Привет, Неда! На първо място трима братоци искаме в един глас да ти кажем едно голямо „Благодаря“! Ти си „виновна“ корицата на нашата книга „Как да оцелееш в България“ да изглежда по този шеметен начин, както и за вътрешните илюстрации. Изкефи ли те и теб изданието и колко време ти отне да завършиш проекта?

Привет! Благодаря ви и аз, че оставихте облика на книгата в мои ръце! Всяка работа, която приемам, ми е на сърце, но с вашата книга се забавлявах искрено. Винаги ми е приятно да илюстрирам забавни неща, умни неща, които ме карат да помисля, да вложа малко от себе си, за да ги доразвия. Отне ми повече, отколкото трябваше, да не забравяме, че съм многоръката Шива с двете вързани ръце. Важното е, че я приключих подобаващо, с гръм и трясък и фойерверки!

Започнахме от вратата за краката, ние така обичаме. Можеш ли да се представиш на нашата аудитория? Какво трябва да знаят за теб, освен че умееш да държиш и твориш с четката / модерния таблет?

Не знам, дали има нещо, което хората не знаят за мен, тъй като изкарвам живота и най вече страстите си на показ от дълги години. Чистокръвна русенка съм, което може би изненадва повечето хора. Не знам по каква причина винаги ме смятат за софиянка.

Обичам много да лежа до най–малкия ми син, който притежава невероятното качество да спи по четири часа следобеден сън, и да гледам филми. Абе, обичам да няма какво да правя, защото напоследък ми се случва много рядко. Обичам да пия вино и да чопля семки с комшииките на поляната пред вкъщи, а и да гледам как децата играят и се кефят. Дотук вече хората разбраха, че обичам да пия и да мързелувам, нека опитам да ги впечатля с другите си качества.

Като цяло гледам да не мразя, понеже тази дума и това усещане ми носи много чернилка в душата, но въпреки това все още не мога да се спра да мразя трохите под масата в кухнята, чиниите в мивката и един зелен леген, пълен със самотни чорапи, който събира прах върху сушилнята вече два месеца. Обмислям да му сложа стикер Lost&Found.

Искам да променя много неща, като например образователната система, но не ми стига капацитета за това. Не бих променила нищо в живота си, освен да имам по–широка кухня, за да имам място за миялна… Забелязвате ли, че бия само към битовизмите?

Малките неща са по-важни от всичко останало, но само с малка ракия не можем да минем…

А, ето нещо положително – ОБИЧАМ ЛЮТА И ГОРЕЩА ШКЕМБЕ ЧОРБА С МНОГО ЧЕСЪН И РАКИЯ!

Точно такива Цецки уважаваме! На какво се дължи широката ти усмивка?

Тя си ми е даденост, още по рождение. Усмивката ми навярно се дължи на розовия ми поглед към света. В последствие ми стана защитен механизъм, явно съм усетила, че там ми е чарът. Усмихвам се, когато не знам какво да кажа, когато не знам как да застана за снимка, когато стане напечено и неловко.

В наши дни усмивката ми се дължи най–вече на всичко, което имам – трите ми прекрасни хиперактивни и немлъкващи деца, съпруга ми, работата ми.

А на какво се смееш най-често в ежедневието?

Смея се на всичко весело, въпреки че всички имаме различна представа за веселие. Смея се на най–малкото ми дете, което сега е в най–забавните си години, бърбори, пее, смее се сам, когато се оригне. Смея се много на шегите на моя съпруг, заедно се смеем всяка вечер на “Двама мъже и половина”. Вече осма година не ги пропускаме и гледаме за енти път всеки сезон. Най–обичам да се смея с приятелки, когато се съберем без децата и си говорим тъпотии. Намирам за прекрасен резкия пронизващ смях на 5-6 жени, които се хилят като пачи на масата.

Гледам да се смея всеки ден, по–скоро да намирам на какво да се смея. Това ме поддържа жива и ми дава сили да се събуда на следващия ден. 

Каква е твоята муза? Как решаваш какво ще рисуваш днес, ако не е по специална поръчка?

Винаги съм мислила, че ако музата беше човек, щеше да е тинейджър. Или ще ти надува главата по цели дни и нощи с тъпотии, или ще се завре в стаята си и няма да ти проговори с дни. Въпреки че при нас художниците музата е наложителна – искаш, не искаш, трябва да ти дойде, за да си свършиш работата. Смятам, че си живеем с нея и си я отглеждаме като малко дете, за да ни бъде винаги под ръка. Очевидно покрай това, което правя, музата са децата ми, ежедневието ми като майка, като човек. Надявам се да бъде с мен, докато още ръцете ми са здрави и мога да рисувам.

Видяхме една твоя велика карикатура с един мъжки чорап. Това ли е най-дразнещият ни навик?

Aх, сега… какви въпроси ми задавате и то като обирах чорапи от земята! Мъжете имат адски много дразнещи навици, не ме карайте да започвам! Все пак битовизмите са способни да сринат цяла Уистерия Лейн до основи. Но! Аз съм доста над нещата, не съм мрънкало и гледам да заобиколя тези неволи. Животът е твърде кратък, за да си го усложняваме с дреболии. (Кирил (мъжът ми) чете това и одобрява.)

С коя твоя корица/карикатура се гордееш най-много? Допускаме, че са онези стикери с кауза, които вече се продават в Ozone.bg?

Гордея се с всяка моя творба, въпреки че когато си ги гледам, почва да ме чопли усещането, че ей тук можех да бутна още малко! Истината е, че все мрънкам как не съм доволна от себе си, все си мисля, че нищо не съм направила, но като върна назад някак си отдъхвам и се чувствам удовлетворена от всичко, независимо какво е.

Стикерите определено са един от любимите ми проекти, стартираха толкова невинно, без никаква идея за бъдещето им, а сега ги засичам често по автомобилите, които подминавам. Усмихвам се свенливо на себе си и си продължавам по пътя.

Разбрахме, че си избрала живота в малкия град с най-скъпите ти хора – твоето прекрасно семейство. Какви са предимствата да не сте в София? Ние също искаме да избягаме от тази градска суматоха рано или късно…

Няколко пъти в годината ми се налага да пътувам до София. Признавам, че тръгвам с нетърпение, обичам този град. Но дали защото вече видях чара и предимствата на това да живееш в малкия град, до края на деня съм се наситила на лудницата и нямам търпение да се прибера вкъщи. Аз съм напълно наясно, че човек се нагажда към всичко, но не бих сменила това, което имам сега, за нищо на света. Не бих сменила пролетните ваканции на децата ми, когато не мога да ги прибера в къщата посмъртно и ги обирам от поляните – кални, с дупки по коленете и ухилени до ушите. Полянката на двора, вечерите на двора, тихите и топли нощи с мъжа ми на двора, когато децата спят, а ние пием нещо си и си бъбрим.

Вероятно имам късмет, че мога да работя това, което обичам, от всяка точка на света, вероятно имам късмет с обстоятелствата, но съм им благодарна, че се стекоха такива.

Кой е любимият виц на Неда Малчева?

Ох, не съм разказвала вицове от години! Но пък ми припомняте детските години, когато баща ми, който притежава изключително тънко и сладко чувство за хумор, разказваше виц след виц на масата, проследен от отегчения поглед на майка ми. Имаше дори тефтерче с вицове! Боже, трябва да го помоля да го намери!

Но няма по тежък момент от този, когато група деца се мъчат да ти разкажат виц, едно през друго, и накрая нямаш избор освен да се изсмееш насила и изкуствено. После се завърташ с гръб и издишваш дълбоко.

Обещавам да намеря вицовете на татко и да ви ги изпратя всичките, велики са!

Имаш школа за рисуване за деца. Какво обичат да рисуват най-често малчуганите и на какво държат да ги научиш?

Школата е най-голямото предизвикателство (след това да родя трето дете), което някога съм поемала през живота ми. Умирах от страх в началото, не съм спала от притеснение, докато не се напълни с деца и не видях колко е хубаво да се работи с тях!

Всяко дете е различно, говорят едно през друго, викат ме едно през друго, на моменти ставам разногледа. Жадни са за нови знания и държат да ги науча на всичко, ако може на момента. Дори когато пиша за това и леко се просълзявам, защото виждам огромен напредък в тях въпреки краткото време, през което сме били заедно. Това осмисля деня ми безкрайно и ме кара да се прибирам вкъщи тоилкова щастлива и удовлетворена, въпреки умората.

Този начин на изразяване – рисуването – с какво е по-специален от словото, което всички уж владеем?

Не мога да ги сравня. Това са две различни форми на изкуството, които сами по себе си носят различни усещания. Силата на словото е огромно! Него можеш да го визуализираш и да пресъздадеш в главата си по различен начин при всяко прочитане. Няколко думи могат да родят редица от картини в главата ти, докато една рисунка може да доведе до редица думи. И двата начина са специални сами за себе си и заслужават нужния респект.

За финал да те питаме – как оцеляваш в България?

Вероятно трудно, като всички останали. Оцелявам в търсене на малките радости. Тези малки, но жизненоважни радости, които ни заобикалят всеки ден и намираме за дадедост. Даденост, но толкова силна и крепежна, която ти казва, че си жив, че си добре, че си се справил с нещо в този живот. Това са семейството, приятелите, работата. Оцелявам и благодарение на надеждата. Никога не ме напуска тази надежда, нищо че ме е разочаровала хиляди пъти, но аз все още имам вяра за всичко. Не харесвам тази мисъл, че е добре да не се надяваш, за да не се разочароваш в последствие. Аз винаги се надявам!

Кефи ли те?

Коментари

Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Facebook App ID not set. Please check settings

Loading…

0

Инициатива: Даваш пластмаса, получаваш книга!

Протестирахме срещу лошото настроение в центъра на София