„Радостта ми няма граници, като си наумя, че „моята молитва“ се сбъдва“

„Радостта ми няма граници, като си наумя, че „моята молитва“ се сбъдва“

Днес е 2 юни, брато. На този ден не просто чуваш сирената в 12 часа на обяд и замръзваш, на този ден е редно да си спомним на Христо Ботев и за всички онез родолюбци, дали живота за свободата на България. Същата тази България, която днес едни я наричат „хунта“, а други „слаба държава“.

Днес е редно да си спомним за възгледите и ценностите, които са имали онези революционери, които днес с гордост наричаме славни герои. И тогава животът е бил труден в България, защото такава е орисията ни, но тези мъчни времена трябва да ни обединяват, а не така силно и страшно да ни разединяват.

На 2 юни си спомняме за Ботев и неговите силни думи, чиято сила 144 години по-късно не са загубили своята истинност и мощ. И сега мислено благодарим на нашите учители по литература, които през годините ни задължаваха да учим ботевите, а и много други стихотворения наизуст. Имело е смилъл!

„Хаджи Димитър“

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена:
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жетварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!

Жетва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира. Него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят.

Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премяна,
чудни, прекрасни, песен подемат, –
тихо нагазват трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже, –
а той я гледа, – мила, засмена!

„Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата,
аз искам, сестро, тук да загина?

И плеснат с ръце, пасе прегърнат,
и с песни хвръкват те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!

„Майце си“

Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?

Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!

Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво вярвам –
мечти и мисли – от що страдам.

„На прощаване 1868“

Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина –
да ходим, да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат’ си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище,

Ах, мале – майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверен.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя
за него ще се заловя,
пък… каквото сабя покаже,
и честта, майко, юнашка!

Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина…
Но… стига ми тая награда –
да каже нявга народът
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода.

Радостта ми няма граници, като си наумя, че „моята молитва“ се сбъдва.
— из писмо до БРЦК

Знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе.
— из писмо до съпругата му Венета


Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича своето отечество!
— из писмо до приятели

Юнакът тегло не търи…
— из стихотворението „Хайдути“

Блазе му, който умее за чест и воля да мъсти…
— из стихотворението „Хайдути“

…Лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!
— из „Смешен плач“, в-к „Дума на българските емигранти“, 1871

И ще бъде ден – ден първий.
— из „Смешен плач“, в-к „Дума на българските емигранти“, 1871

Маслото не разваля яденето, а похвалата не прозивежда пагуба за кесиите.
— из „Длъжностите на писателите и на журналистите“

Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.
— из негово писмо

…Законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството.
— из „Само разумният и братският съюз между народите ще унищожат теглилата“, в-к „Знаме“, 1874-1875

„Настане вечер – месец изгрее, звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, – Балканът пее хайдушка песен!“

„Носим c решето вода и мислиме, че оплодотворяваме с това бащината си нива.“