Аз съм Кленди и мачкам коврите!

Гледам го това заглавие и още не мога да повярвам! А аз съм го писал, кой да повярва?! Така де, историята е дълга и протяжна като родопска песен, изпълнена от Володя Стоянов на 4 ракии и два инсулта, но определено си заслужава разказването.

Казвам се Климент и обичам жени! Извинете, леко уточнение – обичам Жени, с главна бувка, защото Жени е името на моята възлюбена. И май тука трябва да разкажа малко както и за нея, така и за мен.

• Виж и това, брато: Ако обичаш книгите, чакаме те във форума на четящите

На 29 години съм, работя в печатница и съм влюбен в колежката Жени. Винаги съм бил интелегентно, спокойно и разумно момче, или поне така казваха наште. Не съм бил от социалните и отворени момчета, които са център на внимание, даже обратното. Сещате ли се за загубеняка от вашия клас, на когото всички се смееха и подиграваха? Е аз не съм него! Аз съм още по-долу в хранителната верига. Аз съм момчето, за което никой не се сеща и спомня. А нещата не се промениха много като завърших гимназия, а после и университета. Останах си същото момче, за което никой не се сеща и спомня. Записах архивистика в Библиотекарския и очаквах с нетърпение най-хубавите – студентските години, за които всички говореха. Явно мен ме подминаха, защото не ги усетих и за протокола въобще и не бяха хубави. И така завърших – дългоочакван от мен момент, за да започна своя собствен живот. „Кур, тате баница, кравата е мъжка”. Уникален е моментът, в който се дипломираш от университета и първоначалната ти екзалтация бива заменена от осъзнаването, че най-доброто, което можеш да направиш с новопридобитата диплома е да си я завреш в гъза! Новата социална мрежа за мен беше jobs.bg и изхабявах по 3 ваучера на седмица от звънене на обяви. Животът ми беше упомрачително насран – бях се изнесал на квартира, свърших парите и единственото ми ядене беше картофи и ориз, бях забравил вкуса на месото. И ето, че в един нетолкова насран почти слънчев ден ми звъннаха за работа в една печатница. Отидох, наеха ме и вече 6 години мъкна, пакетирам, сортирам и подреждам. Университетската диплома ми послужи, колкото служи надписът “Пушенето забранено” по българските дискотеки – има го, ама никой не го ебе!

Животът ми обаче взе неочакван обрат след запознанството ми с колегата от Видин – Чарлито. Всъщност името му беше Чиро, кръстен на дядо си Киро, но той се представяше под „Чарли” с една такава мазна усмивка на продавач на коли на старо и намигаше, цъкайки с уста, все едно ти прави услуга, че се запознава с теб. Чарли е израснал във Видин и се слави с огромния си успех сред жените. Още на 18 години установил, че в града вече няма момиче, с което да не е мачкал чаршафите и затова решил да се премести в Монтана, „да опита и тамошното агнешко”. Разказите на Чарли често граничеха с научна фантастика, но аз го слушах с интерес, защото дори и един процент от казаното да бе истина, пак беше достойно за възхищение. А и той си беше готина партия – висок, със светли коси, сини очи и леко набола брада. Татуировка на ръката Only god can judge me и огромни бицепси натрупани с малко тренировки и доста зоб. Класически батка, но в комбинация с просташкото му чувство за хумор и минимален интелектуален капацитет, можеше да свали всяко момиче или ковра, както той би се изразил. Чарли работеше шофьор, разнасяше по цял ден палета книги и пишеше на коврите докато чака по светофарите, а като нямаше работа стоеше при мен и разказваше от историите си. „Кво става, Кленди – беше ми измислил прякор – слушай кво маце заби батко ти вчера.” И така всеки ден разказваше, а аз жадно попивах от мъдростта му, представяйки си как съм на негово място, но не с някоя от неговите „коври”, а с Жени. Мечтите са безплатни, както и порното, ако виждате връзката.

И така се мина месец преди една долна мисъл да се роди в главата ми. Отначало не исках даже и да я обмислям, но постепено идеята взе надмощие над мен и се загнезди трайно в съзнанието ми. А именно – да помоля Чарли за помощ да спечеля колежката Жени. Не бях очарован да искам помощ от този индивид, особено по такава деликатна тема, но имайки предвид, че за 6 години не бях направил нищо по въпроса, нямаше какво да губя. Освен малкото ми останало достойнство, разбира се, ама това са подробноссти. Та споделих идеята си на Чарлито. „Така кажи бе, Кленди” измляска докато ядеше сандвича си и няколко зрънца боб изпаднаха от устата му. Кой по дяволите яде сандвичи с боб!? „Яко ли е пичето?” заинтересова се докато ръсеше мазни трохи на бюрото ми. Казах му, че е яко и че наистина държа на това момиче. Не съм сигурен дали разбра какво имам предвид, Чарли не беше имал връзка с момиче по-дълга от 3 вечери. Още повече мотото му бе „Трескай, плескай, бегай”. Обясних му, че вече съм й пращал няколко пъти анонимно цветя, но никога не съм имал куража да я поканя на среща или нещо подобно, не бях и сигурен дали въобще ми знае името. „Голема си балъчона, Кленди” отсъди строго Чарлито докато се оригваше. Бръкна си хубаво в носа, избърса се в панталона, премести го от единия в другия крачол и седна на бюрото ми със заговорнически вид. „Слушай, Кленди, ако знам нещо за коврите, то е, че колкото по-малко внимание им обръщаш, толкова повече ще те преследват, трябва да й спечелиш вниманието и после да я оставиш да те преследва, слушай батко ти Чарли!” Аз мигах тъпо и се чудех какво да кажа, имах чувството, че ме светват за няква огромна тайна и че това ще промени насрания ми живот. „Мацето на кво се кефи?” беше следващият въпрос на стратега. Казах му, че не излиза много и че доколкото знам обича ботаниката, прави си хербарии и освен това обича да чете като мен.

Чарлито се почеса между краката и измърмори нещо от сорта, че тя може да се окаже по-задръстена и от мен, но винаги имало надежда. Изведнъж нещо просветна в главата му и той ми изложи план за свалянето на „коврата”, очевидно вече беше забравил името на момичето, за което говорим. А планът беше следният – тъй като имам Жени сред приятелите ми във Фейсбук, (очевидно Чарлито е с докторантура на тема социални мрежи) да привлека вниманието й от там. Трябвало да напиша интересна история, която тя да прочете, да хареса, оттам да почнем да си пишем и „другото вече е плескане и трескане, баце”. Съгласих се с плана, но виждах един проблем – какво по дяволите можех да напиша, така че да привлека вниманието й. „Ех, че си балъчона, Клендиии. Не нейното внимание трябва да привличаш, трябва да станеш известен и харесван и тя сама ще те потърси, трябва първо да се харесаш на хората, за да види тя, че си пичага и играч, а не балъчона.” Отново се съгласих, но не виждах как ще привлека вниманието на хората, мен никога не са ме харесвали на живо, камо ли по социалните мрежи. „Ееее Кленди, нали си умник бе, ще го измислиш някак”. Чарлито ме удари приятелски по рамото и си излезна, изпърдявайки се звучно, а аз останах с миризмата на лайна от сандвич с боб и насрания план, който ми беше възложен да осера още повече.

И така се започна моето мизерстване зад клавиатурата. Колкото и да се опитвах да се сетя нещо, което да се хареса на социалните хора, нищо не ми идваше на ум. Нямах нито една интересна история да разкажа, нито една смешка да споделя, нищо. Седях пред празната страница в word, чудех се дали това е апогеят на тъпотата ми и изведнъж ми просветна. Така ми просветна, че си помислих, че бушоните пак дават на късо, но всичко беше в главата ми. Бях го измислил – щях да използвам историите на Чарлито. Не знам кой беше казал, че добрите творци копират, а гениалните крадат, но аз се чувствах мега гениален. Започнах да пиша една от историите за Чарлито и думите сякаш сами се лееха и печатаха, като от време на време сам се хилех на селските лафове, гениалната самоирония и циничния хумор в тези случки. Завърших първата история за час, направих две редакции, качих я във фейса и зачаках. Бях нервен и реших да изпусна напрежението като излезна да се разходя малко. Излезнах за два часа и като се върнах си погледнах компютъра и не ми се повярва. Историята ми имаше над сто лайка и коментарите бяха адски много. Естествено и Чарлито се беше разписал в своя неандерталски стил „xaxhauXHAHXAuxhauXHaa golem si klendiiiiii”. Очевидно всички бяха харесали историята ми, всички овен Жени, от нея нямаше реакция. Но мен това не ме отчая, нали трябва да се харесам на хората, затова следвах плана и следващите седмици всеки ден поствах по една нова история, всичките от репертоара на Чарлито. Бях се усъвършенствал в изразите, лафовете, смешките и държанието на героя ми, който естествено се казваше Чарлито. Бях се превърнал в Чарлито и определено ми харесваше. Започнах да живея този измислен живот на героя ми, сменяйки различни коври и използвайки ги само за секс. Очевидно това се харесваше и на публиката, популярността ми нарасна и скоро имах доста голяма аудитория, за моите идиотски разкази. Простотията върви по хората, под всякакви форми и начини. А аз пръсках от простотия. Бях новия хит във Фейсбука, викаха ми литературния Джорджано. Слочаеност… не мисла.

Мина един месец и най-накрая се случи – Жени ми писа. Толкова бях погълнат от писането на идиотщини, че за малко да не видя съобщението, но й отговорих лаконично, след което тя пак ми писа. Значи Чарлито беше прав – колкото по-недостъпен си, толкова повече те иска една ковра. Започнахме да си пишем, като аз доста успешно влезнах в ролята на Чарли сваляча. Бях нахакан, самоуверен и просташки смешен, което се харесваше на Жени. Бързо успях да я навия за среща, явно от писането на разкази бях натрупал увереност и без проблеми флиртувах. Балъчона съм бил, ама друг път. Излезнахме и аз бях в целия си блясък, ръсех смешки и лафове, а Жени не спираше да се смее на тъпизмите ми. Накрая ме покани в тях и вечерта имаше и своя логичен завършек – Кленди се разписа, при това 3 пъти. От толкова време не бях правил секс, че се бях притеснил малко, но в крайна сметка безкрайните самотни часове прекарани в гледане на порно се отблагодариха и всичко мина по мед и масло. Успях даже да си тръгна още същата вечер, както ме е учил батко Чарли.

На другия ден се видях с Чарлито, този път аз имах честа да кажа „Слушай батко ти Кленди, коя ковра заби вчера” и да се понадуя малко. Чарлито беше възхитен и горд като баща, който вижда сина си да пие ракия за пръв път. Чак по едно време се просълзи „Клендиии и от теб ще стане човек, мачкай коврите!” Ударих го тежкарски по рамото и се обърнах важно, чак успях леко да пръцна на тръгване за по-ефектно, но ме беше страх да се напъна повече, за да не осера ситуацията, буквално и преносно. Това беше моят миг и му се наслаждавах до краен предел.

Вечерта бях пред компа и ми писа Жени. Написа ми, че си е изкарала много приятно вчера, много ме харесвала и искала отново да се видим. Сърцето ми спря. Най-накрая бях постигнал това, което искам. Най-накрая можехме да бъдем заедно. Написах й, че всъщност и аз я харесвам от няколко години и че наистина бих искал да се видим пак… но не изпратих написаното. Спрях се. Дръпнах си ръцете от клавиатурата и се облегнах назад. Какво ми ставаше, нали това исках, нали исках да съм с Жени!? Бях забил поглед в написаното от мен и изведнъж гласът на Чарлито прозвуча в главата ми – „Голема си балъчона, Кленди!” Какво правех, това ли би направил Чарлито, би се обяснил в любов на някво момиче, с което е спал една вечер?! От години тя не ме и забелязваше и сега като станах известен изведнъж искаше да е с мен! Не! Трескай, плескай и бегай – това би направил Чарлито, на това ме научи той. „Сори, ама съм зает” й написах. Натиснах изпрати и главата ми се напълни с литър кръв. Току що бях отрязал момичето, в което бях влюбен 6 години. Очите ми се насълзиха и имах чувството, че сърцето ми ще изскочи. Гледах екрана и мигах тъпо. Тя ми писа „Климе, всичко наред ли е?” Не се поддавай, стискай зъби. „Не съм ти климе, аз съм кленди” Сълзите вече се стичаха докато й пишех това. „Защо говориш така?” беше последното нещо, което прочетох. Не издържах и излезнах от чата, повече нямаше да й пиша, бях го решил. Чувствах се приятно опиянен. Седях пред компютъра и се чудех дали съм осрал тотално ситуацията или съм постъпил правилно. И изведнъж се почувствах добре, почувствах се наистина олекнал и спокоен. Цял живот ме бяха мачкали, цял живот бях аутсайдер, цял живот бях балъчоната, но сега всичко се обърна. Дотук с насрания ми живот! Хората проповядват морал докато не се сдобият с власт, а моята власт беше известността ми. Нямаше да захвърля на вятъра славата и имиджа, които си извоювах последния месец, заради една ковра, само и само, за да бъда отново смачкан. Станах от компа, сипах си една ракия, запалих цигара и си пуснах „Курви сбогом”. Чарлито би се гордял с мен, ако можеше да ме види!

Две ракии и три цигари по-късно се успокоих и отворих нов файл. Забих поглед в празната страница, опитвайки се да си прочистя мислите. Започвах нова история, но тази нямаше да е за Чарли! Не, оттук нататък Кленди започва своята история и имах сладкото предчувствие, че ще да е доста интересна! Гледах екрана и треперещите ми ръце сами написаха„Аз съм Кленди и мачкам коврите”.

Автор: Никола Коев 29.06.2015

*Ако и ти имаш подобни творчески заложби, публикувай ги тук, а ние ще ги пуснем в сайта, брато.