Знаеш ли го ефекта на пеперудата, брато. Не, нямаме предвид благородното дело на Стойка Пипирудата, която спаси една еволюирала гъсеница от удавяне в ’жакузито на Биг брадър. Лафим ти за онази теория, че ако една пеперуда развее криле в Япония, все някъде по света ще се образува ураган. И пак нямаме предвид, когато Митьо Пищова освободи напрежението в ‘жакузито.
Ефектът на пеперудата се усети веднъж и в нашия офис. Бачкаме в мола на Подуяне, „Сердика”. Знаеш ли що му викат Подуяне? Щото веднъж Крали Марко стъпил с единия крак на Стара планина, а с другия на Рила, и селото му било под…
- Виж още, брато: Бирен дневник на едно брато – Чалгата е смърт
Онзи ден започна нормално за малкия Жозе Тейо. 10-годишното хлапе живееше в малко селце в покрайнините на амазонската джунгла. За да помага на майка си, Жозето ставаше в 6,30 и отиваше на работа в портокаловата плантация. На училище ходеше следобед. Той стана, закуси и след 30 минути вече се возеше в раздрънкания служебен автобус по прашасалия крайселски път. Нормата му е 200 килограма, все пак неотдавна навърши 10 години и собственикът се нави да го вземе, само защото едно време се беше влюбил в майка му. Никой не правеше проблем на Жозе, ако не си свърши работата. Всички работници в плантацията го обичаха и му помагаха с каквото могат. Той не оставаше длъжен и почти винаги поставяше десетте касетки с портокали на кантара още по обед.
Босът Мишел Платини продаваше на една голяма европейска фирма. След два дни контейнерите пътуваха с кораб към Европа. От пристанището в Ротердам ги взе камион на DHL, който ги закара до борсата за цитрусови плодове във Франкфурт. Там попаднаха в ръцете на двама български търговци от София. 30 дни, след като малките ръчички на Жозе ги откъснаха нежно от дървото, портокалите се озоваха на кооперативния пазар в едно софийско село. После ги купиха собствениците на кафене в нашия мол, които продават готини свежи фрешчета. Нашият колега Ванката си купува почти всеки ден, взе си и тогава, но не успя да изпие цялата бутилка. Следващите два дни почиваше и шишето престоя повечко време на топло в офиса до монитора.
-Ванка, изхвърли го вече тоя сок. Виж как се е надула бутилката – казах му аз онзи четвъртък. – Ако го отворя, ще гръмне ли?
Нищо му няма, още става за пиене – отговори ми той.
Повярвах му и съвсем леко завъртях капачката. Чу се гръм, който извади половината колеги от следобедния им унес. Последва нещо още по-вълнуващо. В бутилката имаше около 300 милилитра, които потекоха по гърба на бюрото и стигнаха розетката на контактите и интернета. 3 секунди след тътена останахме без ток и без интернет, защото паднаха бушоните на цялата редичка.
Така пеперудата, която пърхаше около Жозе онази сутрин, спря тока на кол център на интернет търговеца, кръстен на течащата през бразилската джунгла река.
Всъщност в нашия офис редовно си спираме тока, ако ме разбирате какво искам да кажа. Един ден с моя колега Коко, докато разглеждахме страницата на братоците в обедната почивка, видяхме конкурса за разказ за работното място. А като разбрахме, че наградата е печено прасенце, стана ясно, че няма начин да не участваме.
Всеки от вас се е влюбвал поне десетина пъти, разбира се винаги истински. Знаете колко е трудно да кажете на Цецка, че я харесвате и колко по-лесно става, когато повикате на помощ Джим, Джак, Джони и пърцуцата на дедо ви. Чести гости на нашия телефон са онези клиенти, които получили нови сили от халбите бира, решават, че ще е много готино да се пошегуват с нас. На върха на класацията засега е онзи чичак, който един ден ни звънна, каза „Аз съм Покемон” и затвори. Кратки подробности за всеки разговор трябва да се съхраняват в нашата система. Колегата, който вдигна, нямаше какво да напише и просто сложи в полето за бележка ”Клиентът е Покемон”.
Коко дойде при нас през зимата. Подушихме се още на втория ден и оттогава не минава смяна без простотии. Миналата седмица главен герой в нашите лафове стана братът на Коко – Ники, който също работи в офиса. Коко и Ники са футболисти на Локо (София). Играят в окръжните групи, на терени, където през седмицата селяните си пасат животните. Между другото, чували ли сте какво е превишаване на служебните задължения? Това е когато овчарското куче опъне овцата.
Сами се досещате, че на селските „маракани” не вирее много трева, за дренаж да не говорим. В един от последните мачове, с Чепинци, съдията им даде дузпа. Точката не се виждаше, защото отгоре удобно се беше наместил един гьол. Като коренен жител на Надежда, Ники не се предава лесно и веднага почна да изгребва водата. В същото време играч на Чепинци я връщаше с крак обратно в локвата. Този аква спор приключи с шамари по съдията и бой между агитките, нещо нормално за селската Бундеслига. – Ако имах сламка, щях да изпия всичката вода в локвата – каза ми Ники няколко дни по-късно. – Ама нямах и изпуснах дузпата.
Най-голямото спиране на тока ни спретна друг наш колега – Виктор. Две седмици по-рано шефовете взеха единственото разумно решение – да го уволнят. Няма начин да не сте разбрали за шоуто, което Виктор изигра пред парламента. На 1 април, по обед, той се появи па служебния паркинг с огромна раница, пълна с бутилки запалителна течност, и една горелка в ръцете. Избра си най-близката кола и натисна копчето. Гумите на „Фолксвагена” веднага се подпалиха, а охраната на парламента не можеше да повярва на очите си. Атентат, атентат, крещяха депутатите в кулоарите, гледайки какво се случва пред прозорците им. Десетина полицаи набързо обградиха Виктор, което не го притесни ни най-малко. С характерното си налудничаво изражение, скрито зад розови очила, той изкрещя „Да живее анархията, това е подарък за първи април” и се предаде. По-късно чухме, че са го прибрали в лудницата.
Десетина дни след шоуто пред Народното събрание всички получихме почивка за уикенда и заминахме за фирмено парти в Пловдив. Първата част беше край града, в Хижа „Здравец”. Предстояха спортни игри, тип сървайвър. По обед слязохме от автобусите, преобухме се със старите обувки и анцу(н)зи, които ни предупредиха да носим, и минахме от задната част на сградата. За малко да забравя – отпред ни чакаха Коко и Ники, но един от шефовете ни и важна част от нашата групичка за простотии – Митко Стоянов, липсваше. Коко изглеждаше тъжен, че духовният му водач ще пропусне партито. Отзад (не онова отзад) обаче ни очакваше изненада.
Там видяхме Митко и още няколко колеги. Трудно е да се опише какво носеше най-красивият и умен колега. Сигурно продавачката е имала големи цици или му го бяха продали за haute couture, но според мен не беше разбрал, че не участва в Bad taste contеst (конкурс за най-лошо облекло на работа, който си правим всяка година). Долната част се състоеше от широк, черен анцуг, като онези стриптийзьорските панталони, които се свалят с едно дръпване. Горнището изглеждаше още по-впечатляващо. Широко, шарено скиорско яке, което му седеше като нещо средно между палатка и парашут. „Митко, нямаше ли мъжки”, беше най-умното, което успях да измисля, но сравнено с избора му, бъзикът прозвуча като чикия на мокър пясък.
Ще завършим с още една история за Коко. Преди година и половина той чу песента на Кали „Спрях ли ти тока, бях ли жестока, точките обрах ли ти и очите ти събрах ли ти” в оригинал. В случая лирическият герой е красивото червенокосо момиче Никол. Той е толкова влюбен, че се е зарекъл, че през лятото ще организира най-големия „мач” за годината след юбилея на Ицата Стоичков. След дербито Коко изпада от „А” групата на ергените и за неопределено време сяда на резервната скамейка. Сватбата е в Царско село, а авторът на тези редове ще получи ексклузивните права върху историята от първата брачна нощ.
(Следва продължение)
Слагаме печат “Обещано” и очакваме от Цветан Ламбрев и втората част
