Навън все още е тъмно. Денят тепърва започва, а ние сме притеснени като студент преди изпит, брато. Напрежението преминава като сезал около врата ни и преглъщаме едва, едва като циганин пред щанд с лепило в книжарница. Всеки момент балонът ще се отлепи от повърхността, а ние все още стоим извън коша, твърдо отказвайки да се качим.
Швед на видима възраст около 70 години ни гледа с леден поглед, подобен на този на Мона Лиза. Не вярваме двамата да са някакви далечни роднини, но на изражение определено го докарват. Не можем да разберем дали скандинавският пенсионер ни се подиграва или е съпричастен с нашите страдания. А те са свързани със страх от високо. Въпросният балон, с който трябва да летим, ще си извиси на около 700 метра, въпреки че местен турчин ни убеждава, че максималната височина ще е 60 метра. В момента не вярваме на никой и нищо.
И все пак сме в Кападокия, и няма как да не се възползваме от най-голямата аткракция, която местностните предлагат на цени от 120 до 150 евро. Решени сме да се изправим срещу нашите страхове, за което сме се подготвяли предвалително, но възможно ли е това изобщо? “Студентът” току-що е забравил всичко, което е учил, а балонът, който в случая играе ролята на строг преподавател, го чака за важен изпит – “Как да победим страховете си?”
За целта трябва да се оставим на вятъра – буквално! Да сключим негласен договор с природата и да се отпуснем в ръцете й, а ако тя прецени, да ни върне на земята след определено време. Това, което трябва да знаеш е, че не обичаме да бъдем зависими и още по-малко – да поверяваме живота си в ръцете на друг. Тук някъде ще отворим една скоба, че сме проучили нещата предварително и сме наясно, че през годините е имало инциденти, които не са завършили особено успешно за пасажерите. И все пак някаква странна сила ни е довела до въпросната местност Анатолия, която се намира на 1300 км. от София.
Връщаме се отново в минутите преди да се решим дали да се качим изобщо на балона. Стоим на няколко метра от коша, чиято големина ни плаши най-много. Размерът на нашия “въздушен дом” е с големината на новия Пасат, в който трябва да се качат около 28-30 души, разделени с прегради в четири сектора. Няма шанс! В плетен кош с толкова много хора няма място за нашите страхове.
Няколко местни момчета, които са част от организаторите на това събитие, ни увещават, че сме в грешка и няма място за паника. Всичко това стана на развален английски език, който е на нивото на този на Христо Стоичков.
– Ай ем ту скери май френд!, обясняваме ние, а местните не спират да се подсмихват, заобикаляйки ни от всички страни като контрольори.
– Но проблем. Но скери! Афтър уан ауър ю уил би хиър агейн, допълва един от тях, зализан с нещо като вода и захар.
Тук някъде се от устата ни излиза плахото “Ебал съм му майката” и все пак се качваме, събличайки в последния момент малодушието, което до момента се бе вкопчило за нас като раница за първокласник. Наместваме се между част от нашата компания и група шведски пенсионери, които не излъчват и грам притеснение.
– Няма какво да губят тия, си казваме ние на ум, опитвайки се да намерим логично обяснение защо сме уплашени като студент от НАТФИЗ след среща с Волен Сидеров.
И точно в този момент, забравили за въпросната нерешителност, балонът се отлепя от повърхността. Вече сме във въздуха и няма връщане назад. Въпросният швед, онзи братовчеда на Мона Лиза, гледа със същия онзи безличен поглед, докато ние сме се хванали здраво за колана, който само ние използваме в случая. Всеки един от 30-те пасажери вече се наслаждава на своето пътуване. Един е тук, за да изживее това приключение, друг, за да преоткрие себе си, а трети – за да победи страховете си. Слънцето всеки момент ще се покаже из зад вулкана Ерджиес, а за да разчупим малко напрежението питаме пилота:
– Хев ю гот WiFi, пускайки тъпа усмивка, за да покажем, че в действителност само се шегуваме.
В това време хората около нас произвещат тонове снимки пленени от приказната гледка, която се е открила около тях. Близо 100 балона ни правят компания в този иначе спокоен и слънчев ден. Всеки един от тях си има своята окраска, което допълнително оцветява пайзажа. Пъстрата картина се допълва от пирамидални скали, образувани от избухването на въпросния вулкан през годините, за да направи нашата снимка перфектна. И всичко това в един кадър! Част от скалите под нас са с формата на огромни пениси, което ни подсказва, че българи вече е посещавали тази дестинация, но после разбираме, че това e Долината на любовта (Love Vally), която се е формирала под влиянието на местния климат и няма намеса на човешка ръка, била тя и на Благо Джизъса.
Цялото това пътуване, което за нас вече се е превърнало в удоволствие, продължава около час и половина. През това време капитанът не спира да комуникира с “кулата” или поне така си го представяме ние като по всяка вероятност съобщава координатите си. До нас достига информацията, че вече сме на 700 метра височина. От време на време вкарва и газ във вътрешността на балона, но го прави с класа – в ритъма на “Бум” на Фики и то съвсем небрежно. За да управлява посоката на нашия полет, той използва и въже, което не разбираме как точно успява да променя траекторията на такова огромно въздушно чудовище, но не ни и интересува вече. Отдавна сме оставили всички опасения и сме се пуснали по течението.
За миг се притесняваме, когато виждаме в далечианата друг балон буквално да се тресе във всички посоки. Търкаме невярващо очи, но в последствие разбираме, че това е груба шега на природата, която си играе с най-обикновен балон като тези с хелий, който по някаква странна причина се е озовал сред далеч по-големите от него “батковци”.
В крайна сметка всичко минава като един миг и много скоро се насочваме към мястото, където трябва да кацнем. Интересното е, че пилотът е толкова опитен, че го прави директно на платформа, която е закачена към джип, за да не се бавят допълнително. Все пак времето е пари, а от този бизнес определено се печели много.
Вече сме не земята, а ние отдъхваме спокойно, пълни догоре с андреналин, но не защото е било страшно като преживяване, а защото осъзнаваме, че този ден ще бъде запечатан завинаги в съзнанието ни. Организаторите ни връчват чаша шампанско и грамоти със собственото ни име. Постарали са се, а ние оставаме с усещането, че целта им не само да ни вземат парите, но и да ни накарат да се почувстваме специални. Тезата, че турците разбират от туризъм и обслужване ни се потвърждава, докато се снимаме с дипломите на фона на многото балони, които все още комуникират с въздушните течения.
Тук е мястото да вметнем, че в това приключение сме преплели съдбите си 15 сънародници, с голяма част от които не сме се познавали до този момент. Причината да бъдем точно тези хора на точно този балон се казва Tripsy.club. Спрели сме се на техните услуги, защото вече имаме редица положителни коментари за тази фирма, а през цялото пътуване сме се чувствали така, сякаш сме обградени от дългогодишни приятели. По-късно това чувство ще се окаже вярно и в действителност в края на нашето приключение в Турция ще си стиснем ръцете с останалите единствено за довиждане, но не и за сбогом.
