Казват, че във футбола няма незаменими хора. Така е! Но в живота e точно обратното. В петък вечер на националния стадион „Васил Левски“ срещата между 43 световни легенди бе много повече от футболна. Тя бе между 43 приятели. Приятели на Христо Стоичков. Липсваше само един – Трифон Иванов. Неговото отсъствие бе незаменимо. Нито великия Хаджи, нито неостаряващия Паоло Малдини, нито Валдерама или Папен можеха да заменят Туньо в този момент. Никой!
В този миг пред очите ни изникнаха всички онези спомени, свързани с Трифон. За онези момемнти на себеотрицание, за веещите му се коси при опита да спре противниковия нападател, за онзи гол срещу Уелс и паметното попадение срещу Русия. За наглед свирепата му физиономия. Помним ги, Трифоне! Помним те!
Казват и че истинските мъже не плачат! Не е вярно! Напротив! В петък вечер 40 000 българи плакаха заедно. Някои тайно, други не. Тези пред телевизорите, навярно също гледаха с насълзени очи портрета и празната, за съжаление, фланелка на Трифон Иванов. Плачеше и Камата!
Защо ли? Защото Туньо бе горд българин и добър човек. Истински! Верен приятел според тези, които го познаваха. Беше от хората, които излъчваше топлота. Скромен, но истински! Рядкост в днешно време. Именно затова този паметен миг на тичащото към Стоичков дете с фланелка на Туньо докосна толкова дълбоко всички. Колко мъка имаше само в тази минута, колко скрити от дъжда сълзи, капитане.
Източник: Brato.bg
Виж още, брато: За malkoto kote Валери и легендарния лъв Трифон Иванов
