Brato.bg
Мартин Карбовски и Brato.bg e очаквано добра комбинация – суровата истина и пиперлив хумор. Изненадващо дори и за нас, присъствието му ни респектира, а разговорът тръгва в твърде интелектуална за посока. За нас, де, не за него. Не че не четем книги и не ходим на театър, но си ни знаеш. Търсим Карбовски, за да научим с какво се занивама в момента, как гледа на света в тази пандемична обстановка и къде можем да го намерим в тази изненадващо хладна есен.
-Откога журналистът Карбовски се занимава с театър?
– От 1998 година. Тогава композиторът Петър Радевски и режисьорът Лео Капон от Пловдивиския театър ме поканиха да напиша либретото на музиката за “Бог е невинен”. Имахме изключителен успех, имахме турнета в Народния и в провинцията. После някой свали мюзикълът от програмата. Не съм питал защо. Животът е асансьор. Ти качваш, те свалят. Театърът е тежко зависим от държавата, а държавата от нечий чиновник. Не успях да разбера с кого трябва да спя, за да запазим мюзикъл, който имаше средна посещаемост 333 места от 500 и ангажираше 20 човека само на сцената. Оттогава – 2001-ва досега мразех театъра. Сега плахо чакам да видим дали външният автор ще остане на сцена. Заслужава си заради разкошните млади хора, които направиха проекта “КРАВА”.
-Какво е „Крава“?
– Идете и вижте. “КРАВА” е абсурдът, в който живеем. И уж се стараем да избегнем абсурда, но идеологията ни пречи. Всички глупости от либералния свят са вътре в кравата. И политиците ни са там.
-Ти винаги си бил най-близо до социалните проблеми, но паралелно пишеш книги и правиш театър – защо ти е това?
– Защото си немам работа. Като немам работа и си намирам работа. Вижте биографията ми на сайта www.martinkarbowski.com – ами аз не съм спал последните 30 години, така се усещам. Залудо работи, залудо не стой. Още по-лудо беше, когато и издавах книги – само на приятели. Е, вече тая романтика свърши, приятелите са на дъното на чашата в тая страна. Един приятел няма да каже у нас добра дума за работата ти, ако закъсаш или ако имаш нужда от помощ пак в работата. Намираме се в пуническа война. Дезертира му се на човек вече.
-Има ли кой да чете и да гледа театър?
-Има. По принцип това са роднините и съседите. И колеги. У нас е традиция едни актьори да канят други актьори на театър. А аз искам друго. На театър да дойдат всички, които не ходят на театър. Заради нещо ново. Ама родно, ама и ангажирано, ма и заради свободата на словото днес, тук нашите свобода и слово, а не заради класици, стари, чужди. Театърът е смелост. Всичко хубаво е смелост. Цитирам Аци.
-Има ли Карбовски манифест сега? Какво всъщност иска да каже на българите?
–Да не дезертират. Да се работи и да се казва добра дума. Да се накажат всички, които са неблагодарни за хляба и на Бога. Трябва да се почне отначало. А вие не забравяйте, че манифест не се пише сам. Манифестът и манифестацията не са за сам човек. А българинът е самотен. И наивен. Много мил и наивен, когато не е мързелив и зъл.
-В тия пандемични времена, трябва ли да се ходи на тетаър и защо?
-Трябва да се ходи навсякъде. Няма как да затвориш хората и да им кажеш – стой, запри се. Хората ще щъкат, властта ще ограничава, слънцето ще изгрява на определените за тази цел места. Няма драма. Има противопоставяне – как да върнем при нас една избягала КРАВА, как да върнем смисъла в тая сложна епоха, как да се смеем на абсурдите, които роди Европейският съюз след Съветския. КРАВА е срещу идеологията, вечно идваща отвън и нашата готовност да вечеряме само това с десетилетия. Ами ние друго не ядем, не закусваме, не обядваме – но всеки ден в новините вечерта ни сервират идеология – и ние това вечеряме.
-С какво друго се занимава Карбовски сега?
– О, не ми търсете още работа. Карбовски е спрял сега да работи, чака душата му да го настигне.
-Какво най-много те вълнува тия дни?
– Себеомразата. Българите са заседнали в омразата си един към друг и не знаят, че другият е като тебе – уплашен, лишен от смисъл и натоварен с конспирации. И вместо да си говорим един с друг, ние се мразим по заповед на днешното кралско евро безмислие. Вълнува ме това как да се промени и как да накарам някой да работи с мене. Или поне да си кажем добра дума, да се споменем. Забележете, момчета и момичета – никой не споменава с добро човека у нас. Чака се човека да умре. Е това ме вълнува. Ако някой е жив и работи, и го харесваш – кажи му една дума. Ако си голям човек – ще му подадеш ръка, за да работиш и ти, и той. А ние се диспергираме, атомизираме се. България на атоми, имплозия от старост и инвазия на глупости. Ей така живеем, ей това ни вълнува.
