Макс
Това, че е починал някакъв цветнокож рапър зад Океана след свръхдоза, не е проблем, брато. Голяма работа! Хора умират всеки ден от всякакви неща, а това с дрогата съвсем не е готино! Така е, а и животът ни научи да не плачем за чуждата мъка. Лошото е, че ни понаучи да не плачем и за нашата, но това е друга тема.
Тъжно ни е за друго.
Тъжно ни е, че DMX е поредното парченце от нашето детство и юношество, което умира, изчезва, изпарява се. Както се изплъзна между пръстите ни времето, в което бяхме просто момчетата от квартала и се обличахме със същите развлечени дънки и бял потник.
Помним много добре как отваряхме широко вратите на Опел Калибрата на авера, страшно яка спортна кола преди 15-20 години, и пускахме Руф Райдърс, Парти Ъп и още хитове на чичо Ърл, докато цъкахме баскетбол с тайфата. Помним как се напивахме с мента и вермут, деба и утайките прости, докато пеехме на развален английски текстовете му. Тотален крах за ушите, комшията и всеки трезвен на партито.
Но остави тва. DMX умира малко по-млад от бащите ни. Нещо, което също ни кара да ококорим очи. Да изтрезнеем от опиянението на ежедневието, да осъзнаем, че времето е кратко, колкото и дълго да изглежда. Като че ли бяхме деца преди 100 години и като че ли 100 остават, докато хванем бастуна. Обаче не е точно така. Всъщност и 200 да остават до второто, пак ще са малко.
Що пишем всичко тва? Щото с всеки един умиращ актьор, певец, спортист или известен човек, свързан с ученическите ни години, знаем, че умира и по малко от нас. Докато накрая не дойде твърде близо същото. Остаряваме и това малко ни плаши, защото от материя ще се превърнем в гнилоч и върху нас ще растат дървета.
Инфаркт на 50. В случая от свръхдоза, така че говорим за личните избори. Замисли се за твоите, брато. И все пак инфаркт на 50 в днешна България не е нещо нечувано за съжаление.
И така… Днес планираме нещата, които все още искаме да направим, а не сме.
Ревизирай и твоите.
Времето лети.
Важни са нашите избори.
