За пиенето

От пиене се умира, това е ясно. Пиенето на алкохол обаче е едно от малкото достъпни за всички средства за премахване на ужаса от живота и постоянното чувство за безсмислие, които мнозинството понасят, просто защото нямат достатъчно голям размах на душите, за да ги осъзнаят. Да си позволят да осъзнаят.

Артистите умират от пиене. Често – най-добрите. А някои и остават живи, поне засега. Аз останах жив. Случайно. Благодаря, Господи! Иван Ласкин умря. Господ да го прости.

ВИЖ ОЩЕ: РЕКОРДИТЕ, КОИТО МЕСИ МОЖЕ ДА СЧУПИ ПРЕЗ 2019 Г.

Мнозина страхливци цъкат с език и някак не смеят открито да изхрачат злобата си срещу него и неговото пиене. Защото освен всичко друго, тия, които не пият (благоприличните, нормални хора), са и суеверни страхливци. Те обаче не си дават сметка за ужаса, за борбата, за страданието, за смелостта. Които ги има в живота на тия, които не живеят нормалния, сух, трезв и фалшив живот.

Ще кажа като алкохолик – алкохолизмът не е бич за другите, за тия, около пиещия, или ако е и за тях, то за тях е несравнимо малък. Защото за пиещите тяхното пиене е повече от чудовищно наказание. Едва ли има нещо на света, толкова коварно, ужасно и мъчително като това – да пиеш и да не можеш да спреш. Защо? Защо не можеш да спреш? Защото си станал – по един болезнен и уж ненормален начин – именно нормален човек. Оголен, като нерв, гол и одран… и осъзнат – осъзнаващ колко всъщност ужасен, кошмарен и безсмислен е животът. И си отказал да го живееш без упойка.

Та за тия, които цъкат с езици и не си позволяват даже да плюят от суеверен страх по умрелия артист, ще кажа: майната ви! Живеете в заслепение, не смеете да видите света и живота. В истинския им вид. Такива, каквито са. Ако ги видите – не ще пиете, ами ще заревете и завиете от ужас и няма да има по страшен от вашия вой. Слепци.

Бог да прости всички живеещи оголени, одрани, открити и осъзнати, ужасени, пиещи, за да забравят, че са живи. Бродягите на Дхарма. Бог да прости Керуак, Фицджералд, Буковски, Хемингуей, Лотрек, Лермонтов, Висоцки, Ласкин и други.

Автор: Калин Терзийски, писател