Гатузо: Гаскойн ми купи първите костюми

Гатузо: Гаскойн ми купи първите костюми

Дженаро Гатузо е прям човек. Не е от онези футболисти, които говорят много, но не казват нищо. Така е и този път. Настоящият треньор на „Милан“ даде интервю за любимото ни списание „FourFourTwo“. Изданието го имаше и на нашия пазар преди време, но фалира. Както и да е, говорим за Рино. В изповедта 40-годишният специалист говори за детството си, престоя му в „Рейнджърс“, детството му и онази титла с Италия през 2006 година.

„Никога не съм обичал да губя, дори когато играя карти с приятели! Жаждата за успех винаги е била част от моя характер. Това съм го наследил от баща ми и чичо ми, но всъщност всички от моето семейство си приличаме. Когато бях футболист, не следвах чуждите съвети, играех по мои правила. Всеки ден се хранех с едно и също: бял ориз и пилешки гърди. С години пиех само вода – не хващах дори чаша вино. Всяка вечер тичах. Преди мач ме обхващаше мания – по цяла вечер гледах телевизионни предавания или филми. Намирах време за сън в следобедите преди мачовете. Може би затова никога не съм имал някой, с когото да деля стая. Сещам се, че когато срещнахме Интер на полуфиналите в Шампионската лига през 2003 година спах две седмици на един диван. Толкова се бях вглъбил преди битката“.“

Имах хубаво детство! Играех всеки ден на „Сан Сиро“, „Уембли“, „Маракана“ и „Ла Бомбонера“, защото бяхме кръстили така различни плажове и улички – на имената на известни стадиони. Сега времената са други. Днес децата трябва да стоят до 17:00 часа в училище, защото родителите им са на работа. Днес малчуганите играят по-малко спрямо нас едно време. В Северна Италия е още по-трудно: ако си дете там и не се запишеш в спортно училище, не ти остава почти никакъв шанс да риташ.

„На 12 години започнах да тренирам в школата на „Перуджа“. Там изкарах следващите пет години. През първите няколко месеца се чувствах ужасно! Бях много самотен, но стисках зъби, защото знаех, че съм на точното място за мен. Спечелихме почти всеки турнир, на който участвахме, и аз усещах, че израствам като играч. Повикаха ме в юношеския национален тим до 18 години, взехме участие в надпревара във Франция, където имаше много скаути. Така скоро поех по своя път към „Рейнджърс“.

В Глазгоу за първи път започнах да мисля като професионален футболист. В Перуджа бях местен играч и не се страхувах от грешки, не се замислях за много неща. В Шотландия беше много по-различно. Станах съотборник с големи имена като Бриан Лаудруп, Йонас Терн и Пол Гаскойн. Трябва да призная, че Гаскойн често ме съветваше и ми помогна много да се установя в Шотландия. Газа е известен с шегите си – например посрещна ме в Рейнджърс като свърши „работата“ си в чорапите ми. Сещате се за какво говоря.

В Рейнджърс имаше правило, което бе в сила още от 50-те години на ХХ век – всеки футболист трябваше да си тръгва от тренировка по костюм и вратовръзка. А аз бях тийнейджър, трябваше да сте късметлии, за да ме видите със сако дори в неделя – тогава това не беше моят стил. Пол ме заведе при един от най-известните и скъпи шивачи в Глазгоу и ми каза да си избера седем или осем костюма. Газа ми обясни, че шивачът и клубът имат договор и мога да си избера каквито костюми искам, а парите ще се приспадат от заплатата ми през следващите месеци. Сметката излезе около 10 000 паунда. След това разбрах, че няма никакъв договор, това беше начинът на Пол да ми помогне – той плати костюмите ми със собствените си пари. Много малко хора познават този Пол Гаскойн. Сега той има проблеми с алкохола, но се стремя да се чувам често с него. Той е човек с голямо сърце. Винаги мислеше извън рамката и караше цялата съблекалня да се смее“, разкрива Рино.

Най-голямата ми радост като футболист беше, когато станах световен шампион с Италия. Заминахме за първенството с освирквания от всеки, а ни посрещнаха като национални герои. Гледах дузпите на финала с Франция от резервната скамейка и когато скочих да се радвам, си разпрах гащетата. Затова съм по слипове на снимките, на които празнуваме. Играл съм за Милан и когато съм усещал силна болка. В мен има страст! Затова, ако някой ми предложи да стана свещеник, ще му кажа: „Съжалявам, но няма да приема“, завършва 40-годишният специалист.“

Материал на „FourFourTwo“