Brato.bg
Мадам Бернадер Адамс живее един и същи ден в продължение на 35 години в малка къща във френския град Ним. Всяка сутрин в 7 часа влиза в една от стаите, която е превърната в болнично отделение. Там лежи нейният съпруг. Жан-Пиер Адамс, който 35 години е между живота и смъртта. Това е най-известният френски футболист през 70-те години. Бивш национал, защитавал цветовете на „Ница“ и ПСЖ. За него времето е спряло от 17 март 1982-ра. В деня, в който отиде в болница в Лион, за да се подложи на проста операция на сухожилие на коляното.
Тогава Адамс е в края на своята футболна кариера. Завършил е треньорски курс и мечтае да продължи да е част от най-великата игра. Негов познат го среща в Лион и му препоръчва незабавна операция, докато Жан-Пиер отлага и кара на обезболяващи.
„Няма защо да чакаш още, лесна работа е тази операция“, казал неговият приятел, доктор в местната болница. И Адамс се съгласил. Интервенцията наистина не изглеждала сложна. Съдбата обаче е решила да обърка всичко.
По това време във Франция лекарите стачкуват. Болницата в Лион няма достатъчно персонал. Заведението разполага само с един анестезиолог. Тя се грижи за всички пациенти, включително и децата. Помощник-хирург пък е неопитен стажант от медицинско училище. Затова впоследствие и двамата докладват, че грижите към Адамс надхвърляли техните възможности. Оправдания валят от всички страни, след като са допуснати редица грешки. Жан-Пиер е интубиран грешно, бита му е двойна доза упойка и вместо да се осигури вентилация, дробовете му са блокирани. От загубата на кислород сърцето спира.
По това време неговата съпруга Бернадет пие пета чаша кафе, докато се грижи за синовете им – Лоран (11 г.) и Фредерик (4 г.). Странното чувство на тревожност не я напуска, докато чака новини от Лион.
„Всичко ще бъде наред. Няма причини да се тревожиш.“ Това били последните думи на Жан-Пиер към Бернадет. Те звучат в главата й отново и отново. Прекъснати са от позвъняване на домашния телефон. Първоначално лекарите не казват ужасната истина на госпожа Адамс. Тя оставя грижите на децата на бабите и дядовците, за да замине за Лион. Там прекарва 5 дни до леглото на своя съпруг. Време на тревожност, сълзи и дори писъци. Жан-Пиер обаче не ги чува.
Следват консултации със светила във френската медицина и прехвърляне на бившия футболист в друга болница. Всички са категорични: част от мозъка е повреден и повечето функции не могат да бъде възстановени. Жан-Пиер може да диша сам, но нищо повече.
Пред неговата съпруга е поставен въпросът дали е съгласна на евтаназия.
„Лекарите ме попитаха, но аз не ги слушах – разкрива Бернадет. – Това е любимият ми човек. Как мога да отнема живота му?“
Мадам Адамс прибира своя мъж у дома и започва да се грижи за него. Храни го, преоблича, бръсне, дори не пропуска възможността да му прави подаръци.
След 12 години съдебни битки на Бернадет са отпуснати месечни помощи, а със средства помагат още Футболната лига и съюзът на бившите френски национали. Едва през 1989-а стажантът и анестезиоложката са признати за виновни за неумишлено престъпление. Присъдата на двамата медици окончателно е произнесена в средата на 90-те. И тя е… едномесечно отстраняване от работа и глоба в размер на 750 евро днешни пари.
Въпреки трудностите Бернадет не се предава. Редовно на визитация се отбиват синовете й, които сега са по-стари от времето, когато Жан-Пиер не е бил в кома. В къщата щъкат и внуци на някогашния футболист. Те не познават своя мълчалив дядо. За него те също са непознати.
От онзи съдбоносен месец март са изминали 35 години. Бернадет Адамс не допуска фотографи до своя съпруг. Тя не желае светът да го запомни в настоящото му състояние.
„Не се чувствам сама, защото за мен съпругът ми е жив – добавя Бернадет. – Разбирам, че не ме чува, но въпреки това не спирам да му говоря. Разказвам му новините от света, споделям неща за нашето семейство, чета на глас вестници. В пресата търся най-вече страниците за наука, защото не съм загубила вяра, че медицината може да го излекува.“
Бернадет споделя, че понякога съпругът й потрепва, например, ако домашното им куче лае или вратата се затвори силно при течение. Виждала е реакция и при определени миризми.
Въпреки това времето за Жан-Пиер е спряло, но не само образно казано. Преди няколко седмици той навърши 69-години, но има едва няколко бели косъма по главата. На 10-и март, неговия рожден ден, съпругата му подари нови дрехи. Според мнозина очакването на чудо от страна на мадам Адамс е безнадеждно и безмилостно. Все пак посвещава живота си на човек, който е между живота и смъртта. И то вече 35 години. И така всеки ден. Време, изпълнено със страдание и… любов.
„Няма да го оставя, защото не може да оживее без грижите ми – казва Бернадет. – Никога не съм спирала да го обичам. Моите синове? Това не е тяхната съдба, а моята. Вече 35 години мечтая само за едно – Жан-Пиер да се върне към живота. Искам само 5 минути той да е добре. Това време ще ми е достатъчно. Искам отново да го чуя, да говоря с него, да чувствам ръцете и топлината му. След това мога да умра щастлива.“
Днес Жан-Пиер и Бернадет Адамс продължават да са в своя скромен дом в Ним. Вчерашният ден продължава да е… днешният и предстоящият. Съдбата е жестока за тях, но много повече към всички нас. Защо ли? Защото следващият път, когато кажем, че обичаме човека до нас, ще се сетим за мадам Адамс. И отговорът на въпроса дали бихме направили същото за своята половинка, може и да не ни хареса.
