Brato.bg
Писател, фотограф, главен редактор, китарист, драматург – всичко това се отнася за един и същи човек и той се казва Захари Карабашлиев. Истината е, че преди всичко, той е мъж на място. Запознаваме се индиректно с него, докато четем романа му “18% сиво”. Книгата ни завладява до такава степен, че след нейния край, се чудим дали да не я започнем отново. Не се налага, защото скоро той ще издаде нова. Това е и една от причинита да се свържем с него, за да му зададем няколко странни, а и няколко банални въпроса…
– За какви коледни подаръци мечтаеше малкият Захари в своето детство?
– Първият ми спомен е за лък и стрели, и индианска корона от пера. Бях екстатично радостен. После лъкът внезапно изчезна, защото започнах да стрелям постоянно с него и навярно съм бил опасен. Казаха ми, че Баба Яга го е взела. А се оказа, че е собствената ми баба, защото години по-късно го намерих на тавана.
– А можеш ли да разкриеш какво писмо би написал сега до Дядо Коледа?
-Аз вярвам, че ако искаш нещо достатъчно силно, Дядо Коледа ще ти го донесе. Няма нужда от писма. Но, да речем, аз бих му написал да си чете редовно имейлите и да отговаря.
– Ако отминаващата 2016 година беше роман, какво работно заглавие би й сложил?
-„Преодоляване“.
– Оставяме с впечатлението, че в последно време хората повече пишат, а по-малко четат. Съгласен ли си?
– Не. Има много повече активни читатели от, да речем 2006-та. Има и графомани, разбира се. Но четящите хора сме все повече и това ме радва много.
– Екипът ни ти е голям фен, тъй като всички сме чели “18% сиво”, а и не само. Настръхнахме до петите като разбрахме, че скоро пускаш нов роман. Кога ще е големият ден и какво можеш да ни разкриеш за него?
– Ще бъде роман, който вплита два времеви пласта – единият сега, в България. Другият в края на 19 век, в царска Русия и Франция. Главният герой бива въвлечен в опасен конфликт, от който никога няма да излезе същия. Но едновременно с това попада на изключително архив, свързан с историята на България, който от своя страна ще го промени по някакъв начин. Не искам да изказвам повече. Суеверен съм за тези неща. Ще излезе в средата на 2017.
– Коя е последната книга, която затвори и си каза: “Баси майката!”, в хубавия смисъл, разбира се?
– „Достойни битки“ на Леон Панета – мемоарна, разказва за едно момче, син на италиански емигранти в Америка и неговия житейски път – от политик, през шеф на кабинета на Клинтън, после шеф на ЦРУ, а накрая и военен министър на най-боеспособната армия в света. Страхотен наръчник по политически мениджмънт. Респект.
– Има ли хляб в новите български автори, тъй като в последно време доста се появиха?
– Разбира се. Има силни, нови гласове, които тепърва ще дават плод.
– Стивън Кинг написа: “Пътят към ада е покрит с наречия” по повод негов съвет към младите автори. Ти какво би посъветвал бъдещите писатели?
– Четете!!!
– Връщаме се на „18% сиво“ и един слух, че всичко в романа ти се е случвало, но в разбъркан ред. Така ли е и как черен чувал с марихуана се озова в колата ти?
– Хахаха, мога да разкажа повече, но не и в интервю. Не е редно човек да се самоинкриминира. А и не се гордея с всички неща, които са ми се случвали.
– Българите обичат да се делят винаги – „сини“ и „червени“, леви и десни, чалга срещу останалите. В конкретния случай визираме нощта на Хелоуин и деня на будителите. Ти като човек, живял в САЩ, но с българска кръв какво мислиш по въпроса?
– Всеки трябва да е свободен да празнува каквото иска, да се забавлява както намери за добре, да изповядва каквато желае идеология… Никой не бива да осъжда избора на другия, когато този избор не пречи на неговия избор. Пример: какво ти пречи чалгата, за да пишеш по-добре? По кой начин ти пречи? Но, ако вляза в такси и шофьорът е надул чалга парче и казва „ш‘ти пречи ли цигарката?“ ти очевидно свързваш простащината с даден вид музика и това е дразнещо. Всъщност това, което ние свързваме с чалгата е поведенчески модел, който не приемаме. В Щатите има всякакви видове музика, която може да те кефи или отврати, но на обществени места няма опасност да чуеш „гангста“ рап, или реднешко кънтри.
– Когато сядаш да пишеш, правиш ли нещо специално, имаш ли ритуал? Разни писатели взимат дрога или пият до откат, други пишат прави…
– Пиша прав и седнал, пия огромни количества чай. Опитвал съм и да пуша трева, но съм заспивал, така че за мен това не работи. С алкохол – същата работа. Най-добре ми е черен чай. Литри.
– Може да звучи банален и дори глуповат следващият ни въпрос, но трудно ли се пише книга?
– Ако искаш да се чете лесно – да.
– Знаят ли нещо американците за българските писатели?
– В моето мини турне в Ню Йорк и по Западния бряг – Южна и Северна Калифорния, както и в централната част, аз навсякъде се срещах с американци, които искаха да четат повече българска литература, да научат повече. Но няма много преводи – Георги Господинов, Милен Русков, Ангел Игов, аз и още няколко…
– Кои са любимите ти книги? Какво би ни препоръчал да прочетем?
– Казвал съм ги много пъти – „Пилето“ на Уилям Уортън, „Алексис Зорбас“ на Казандзакис, „Анна Каренина“ на Толстой, „Мадам Бовари“ на Флобер, „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов, „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков…
– Кое е най-голямото признание за теб като писател?
– Двайсет и пети тиража на „18% Сиво“ е най-голямото признание. Както и да ме спират хора по улиците, за да ми кажат, че обичат да четат историите ми, защото ги докосват. Да ми споделят свои преживявания… Хубаво е, когато някой ми каже – „вие сте първият български автор, който прочетох. След вас започнах да обръщам повече внимание на новата българска литература.“ Обичам, когато моите книги се превръщат във врати към творчеството на други български автори.
– Занимаваш се с фотография, а ние тепърва се учим как да държим апарата. Ще ни разкриеш ли някои тънкости?
– Спазвайте The Rule of Thirds. Снимайте без светкавица. Ползвайте трипод, когато трябва. Запознайте се с историята на фотографията, особено с групата около Ман Рей.
– Какво е общото между фотографията и писането?
– И в двете се опитвам да ПОКАЗВАМ света, а не да занимавам хората със себе си.
