Никола Анастасов, “Усмивката на Сатирата”, си отиде, брато, на 84 години след тежко боледуване. Каквото и да кажем, ще бъде малко, че дори и излишно. Именно затова вярваме, че най-доброто описание на един човек са неговите лични мисли. Такива, каквито той е споделял през годините, а думите са се запаметили в съзнанието на хората, предвид силана на посланието.

“Тежко е на този, който не умее да се смее!”

“Аз не искам да бъда изхвърлен извън живота и затова продължавам да нахалствам и да упорствам, да се появявам на сцената или на екрана.

“В програмата на театъра пише: “Със специалното гостуване на Никола Анастасов”. Ама как гостуване, аз съм творец на този театър, аз съм се родил в този театър като актьор, създавал съм, заедно с колегите си този театър, а сега съм гост. Яд ме е. Не съм гост. Аз съм си домакин на театъра.”

“Не може да не ми харесва България, защото тя си е моята страна.”

“Трябва да играеш, докато можеш. Когато вече не можеш, то самото тяло и духа ти се отказват. И това е краят ти. Затова толкова мечтаем актьорите да имаме дълъг живот.”

“Ще играя, докато не полетя към небето с крилете на Икар.”

“Желаните очаквания са по-сладки от получените подаръци.”

Човек трябва да го помнят с усмивка, с весело настроение, никому не е нужен да знае скърбите му и драмите му и да става съпричастен.

“Най-старата мечта на човека е да полети. Мечтата да летиш – колко близко съм вече до нея.”

“Всеки чака деня, когато ще се засмее!”