Неговото име е Марко Девич. 32-годишният нападател е роден в Белград, столицата на Сърбия. Има украинско гражданство. Когато е на 16 години, мечтите му са свързани с това да… оцелее. По това време родният Белград е обсипван с бомби от НАТО. Всеки ден е борба за живот. Малкият Марко рита топка между кратерите от бомби с приятели.
- Виж и това, брато: Бездомник преживя атентат, катастрофа и затвор, преди да стане футболист
„Карахме се кой да бъде Андрий Шевченко“, разказва Девич.
Още тийнейджър, той изобщо не е подозирал, че един ден ще играе рамо до рамо именно с легендарния украински нападател, и то на европейско първенство. Няма и как да мечтае за нещо подобно, защото тогава военният конфликт едва не отнема живота му.
„Бях много малък, когато баща ми се разболя тежко – споделя Девич. – Постоянно имаше висока температура. В болницата лекарите се опитаха да го лекуват с пеницилин, но заради недобре изчислена доза татко загуби слуха си. Малко по-късно ситуацията се повтори и с майка ми. И двамата са глухи, но чуваха бомбардировките и не ме пуснаха на улицата. Ако бях отишъл да играем на топка, може би нямаше да се върна. След като мама и татко загубиха слуха си, цялото семейство започнахме да ходим на курсове по жестомимичен език. Баща ми играеше футбол в четвърта сръбска дивизия, беше добър. Искаха го големи отбори, но като разбраха за проблема със слуха му, веднага възкликваха: „А-а-а…“ Няма място за глухите в големия футбол“.
Девич разказва, че преди военния конфликт всички в бивша Югославия живеели като роднини.
„Съседи, приятели, познати… Всички бяхме като едно, но това се промени след бомбардировките. С Белград рухна и отношението между хората“, твърди той.
Въпреки постоянно изсипващите се от небето снаряди Девич оцелява. Започва да играе в „Звездара“, който днес вече не съществува. За 5 години минава през сръбските „Железник“, „Раднички“ и „Вождовац“.
„Печелех по 500 евро на месец и бях щастлив – казва Девич. – Един ден агентът ми каза, че може да ме уреди в Украйна. Не исках, но като ми каза, че там заплатите са 10 пъти по-големи, се съгласих.“
Нападателят преминава във „Волин“, а 12 месеца по-късно в „Металист“.
„От неизвестен играч се превърнах в най-резултатния нападател в украинското първенство – добавя Девич. – Предложиха ми гражданство и приех.“
За „Металист“ нападателят вкарва 64 гола в 148 мача. Получава и повиквателна за националния отбор на Украйна. За него дебютира през ноември 2008 г. Три месеца по-късно играе срещу… родината си.
„Когато чух сръбския химн, си казах, че за него си струва да живееш. Аз съм сърбин в сърцето си, но съм безкрайно благодарен на Украйна“, категоричен е голмайсторът.
Девич вече е име във футбола. В националния в атаката е с Андрий Шевченко. За Украйна изиграва 35 срещи и вкарва 7 попадения. През 2012 г. преминава в гранда „Шахтьор“. Година по-късно се връща в „Металист“, а от 2014 г. е собственост на руския „Рубин“. Играе и в Катар за „Ал Райян“. От новия сезон отново е в състава на „Рубин“. Днес Девич е на 32 години,като професионален футболист има 362 официални мача и 135 гола на клубно ниво. Името му завинаги ще е в историята на Украйна – първият автор на хеттрик с националния отбор. Вкарва го в световна квалификация срещу Сан Марино през 2013 г. при 8:0. Негово попадение бе отменено на Евро 2012 срещу Англия. Джон Тери изчисти топката педя зад голллинията, но попадението не бе признато и Украйна загуби с 2:3 и не успя да прескочи груповата фаза. На следващото европейско, това във Франция, Девич не бе взет в националния, защото… е сърбин.
„Беше ми трудно да гледам отбора във Франция по телевизията – казва Девич. – Не знам дали това е политическо решение, вече няма значение. Знам само, че селекционерът Михайло Фоменко не ме забеляза. Правех всичко възможно да се докажа, но той не ми обръщаше внимание. Всичко това ми напомня за бомбардировките в Белград. След конфликта в Украйна руснаци и украинци не могат да се гледат. Хората в страната гледат на останалите народности като на пришълци. Правят всичко възможно да се отбягват. Спряха да ме викат в националния от 2014 г. Точно по времето, когато започна конфликтът в Украйна. Просто имам двойно гражданство и не им трябвам.“
На въпрос дали съжалява, че вече не играе за Украйна, Девич отговаря: „Наскоро направих опит да убедя баща ми да се оперира и да възстанови слуха си. Събрах достатъчно пари и намерих и добра клиника, германска. Баща ми каза: „Вече съм на 60 години. Доживях ги и без да чувам, защо трябва да променям това?“ И аз като баща ми, защо трябва да съжалявам за нещо, след като съм жив.“
