Големият Джокович: Бомбите ме научиха да ценя живота

Големият Джокович: Бомбите ме научиха да ценя живота

Novak_Djokovic_2007_US_Open
Много ни се иска Григор Димитров да е №1 в тениса, брато. Това, че преди време показахме Дневника на Гришо, не бе с лоши чувства. За съжаление нашия талант е далеч от формата, която му се иска и която и на цяла България й се иска. Малко по на запад, в съседна Сърбия, се намира най-добрия тенисист в света – Новак Джокович. Той говори пред австралийския „Дейли телеграф“. Разговорът с 29-годишния сърбин е топъл и интригуващ.

– Някъде четох, че когато сте били на 11 г. и пилотите на НАТО са бомбардирали Белград, още с първите звуци на сирените сте потърсили убежище в дома на вашата леля. А после сте отишли да играете тенис при разрушените от бомбите стени, вярвайки, че бомбите не падат два пъти на едно и също място. Вярно ли е?
– Да, такава ми беше теорията. Нас ни бомбардираха два месеца и половина нонстоп. Спомняйки си тези дни, изпитвам благодарност за всичко преживяно, колкото и странно да звучи. То ми помогна да стана по-силен, да закаля характера си и да се науча да ценя живота. Войната сплоти моето семейство и приятелите, обедини страната.

– Баща ви е имал ресторант и в детството си сте риели снега с лопата, за да могат хората да се доберат до вратата. Може да се каже, че миналото ви помага да останете реалист и по-добре да оценявате това, което сте постигнали.
– Абсолютно. Всичко това беше ценен опит. Беше част от траекторията, по която трябваше да се движа, за да се окажа там, където съм сега. Имах късмет с безусловната любов на родители и семейство.
През цялото време страдахме от липсата на пари. На моменти едва връзвахме двата края. Мама и татко постоянно пестяха – водеха безкрайна битка, за да ми дадат възможност да участвам в турнири. Това е част от моята история и това начало беше определящо за живота ми. Не смятам нищо за гарантирано и винаги ще помня с какво започнах. Това помага да се съхрани здравият, ясен и скромен начин на мислене. Важно е да не си в облаците. Старая се да поддържам отношения със семейството и с всички, които познавам от години. Двама от тримата ми приятели познавам от 6-годишен.
Фактът, че съм на върха на толкова глобален и популярен спорт, е особено важен. Обкръжен си от огромен брой хора, които те хвалят, сипят комплименти, възхищават се от теб и твоята игра – в такива условия егото бързо се разраства до невероятни размери! Всеки от нас се сблъсква с това предизвикателство – нуждата да сдържаме егото, за което ми помагат честните съвети на близките ми хора.

– Често говорите колко важно е да имаш до себе си добри хора – в бизнеса, в живота, в тениса. Имали сте много треньори – от Елена Генчич до Борис Бекер. Отчитайки колко много хора искат да са до вас по чисто комерсиални причини, как подбирате екипа си?
– На първо място търся човешкото. Разбира се, търся също опита, разбирането на моите проблеми, но на първо място са човешките качества. Работата с Мариян Вайда, с когото работихме 8-9 г., беше потресаваща история. Той беше за мен треньор, брат, баща и приятел – човек, на когото мога напълно да се доверя и в лоши, и в добри времена.
Помня как през 2010 г. загубих мача на „Ролан Гарос“ (срещу Юрген Мелцер на четвъртфинала в пет сета, след като беше спечелил първите два). Тогава бях трети в света, но не можех и да помириша второ или първо място – Федерер и Надал бяха недостижими. През 2010 г. психологически докоснах дъното, дори мислех за отказване.

– Наистина ли?
– Бях съсипан от напрежение, стрес, очаквания, спекулации и т.н. Прекалено много очаквах от себе си. Тогава Мариян, моят физиотерапевт, моите родители и приятели буквално ме сглобиха отново. Тенисът е индивидуален спорт и всичко, което правиш, го постигаш сам. Получаваш признание за победите и носиш отговорност за загубите, но зад кулисите това е отборен спорт. Цялата работа, която вършиш на корта или в залата, всички безсънни нощи – всичко това споделят и твоите хора. Между нас има някаква химия. Те могат да са най-добрите специалисти в света, но също така трябва да притежават и човешки качества. В края на краищата с тези хора аз прекарвам повече време, отколкото с мама.

ten_nadal_djokovic_argentina_afp_95

– Получавате ли удоволствие от бащинството?
– Прекрасно е това, което се случи в живота ми и в живота на жена ми. Сякаш съм в нов стадий, който ми носи мир и покой
И увереност от гледна точка на тениса. Стефан е на година и 7 месеца, вече проходи. На турнира в Доха за пръв път бях без него и заминавайки, почувствах тъга. Той винаги разбира кога ще изчезвам, което още повече усложнява нещата. Появата на Стефан в живота ми придаде съвсем нов смисъл. Това е най-големият връх в живота ми. И ми помага във всичко, което върша.

– И какво правите като баща? Сменяте пелените? Храните го? Четете му книжки?
– По малко от всичко. Правя това, което е нужно. Обичам да го нося на ръце, да се разхождаме на улицата. Сега малкият се влюбва в топката.

– Когато му четете, вероятно пропускате страници, за да свършите по-бързо?
– Не, не, просто следя за неговото внимание. Когато му е интересно, поставя пръстче на страницата и настоява за още. Друг път се отегчава и иска нещо друго. Най-хубавото в живота е просто да прекарваш времето с него, да го следиш как ходи, какво прави, как изучава нещо ново, доколко е любознателен. И усмивката му, с която ме посреща, когато се връщам…

– Ако можехте, кое качество бихте му предали?
– Благодарност. Да бъдеш благодарен на живота за това, което имаш. Защото наоколо има доста хора с по-малко късмет. Ще бъда щастлив, ако Стефан възприеме тази добродетел.

– Добър отговор. Да поговорим за вашата диета. Не употребявате глутен, а родителите ви имат ресторант, където продават пица и паста. В това сякаш има някаква ирония.
– Без глутен, без мляко, без рафиниранана захар и без месо! В действителност аз въобще не ям (смее се)! Като малък ядях много тесто и оттам е вероятно алергията ми към глутена. Със сегашната ми диета обаче се чувствам забележително.

– Наистина, с тази диета работите като машина! Но не ви ли е трудно с вашата популярност да се движите незабелязано?
– Има места, където хората не ме познават. Обичам такива места…

– И къде е това място! Може би, когато се гмуркате с акваланг?
– Технически мога да си го позволя, но ще прахосам прекалено много сили и енергия, което означава, че ще отида на тренировка уморен, и на екипа ми това няма да се хареса. Все пак нямам право да се оплаквам. Едно от любимите ми места са ботаническата градина и паркът. С огромните дървета сме приятели.

– Сега за вашето разписание. Има ли през 2016 г. ден, който още не е планиран?
– Планирана е всяка седмица, всеки месец. Заради моя начин на живот и заради факта, че от мен зависят такъв голям брой хора, всичко трябва да е прилежно организирано.
Аз съм баща и съпруг така че ми трябва достатъчно време за семейството. Все пак, ако решиш да ме поканиш на обяд на 22 септември, няма проблем.

– Тогава е финалът на Австралийската футболна лига, но ще намеря прозорче… На корта сте почти безупречен. Имате ли все пак някой глупав навик?
– Закъснявам. За интервюта, за пресконференции. Макар че се старая да е в рамките на 10 минути.

– Като малък сте карали ски. Сега престанахте заради страх от контузии ли?
– През декември ходих 4 дни на ски. Като малък дори се състезавах. Баща ми беше професионален скиор, чичо и леля – също. Всъщност татко и мама са се запознали на склона. В планината се случиха много символични събития в живота ми.

– Много пътешествате. Колко нощи в годината спите в собственото си легло?
– Може би три или четири месеца.

– 2016 е голяма година – „Ролан Гарос“, олимпиада…
– Това са и моите приоритети.