А бяха времена, когато “Господ беше българин”, брато, а ние се радвахме на успехи във футбола. Казваме това с въздишка, спомняйки си за онзи незабравим миг на гениалност от страна на Любо Пенев и Емил Костадинов. Датата бе 17-и ноември 1993 г., а победата над Франция. Насред същия този Париж, който в момента е потънал в сълзи и кръв.
Истината е, че това не бе просто миг на гениалност и късмет, защото тогава имахме треньор, футболисти и най-важното – отбор. А сега? Сега ни остава единствено да се връщаме назад във времето, за да отбелязваме годишнини като тази. Истината е, че още дълго време ще ни се налага да пишем за мачове с “черно-бели” мотиви. Истината е, че в този материал няма да си връщаме наивните усмивки от въпросния двубой с “петлите” Давид Жиноа и Ерик Кантона. Защо трябва да го правим? Действителността е друга!
Жалко е, че в момента на акъл ни идват единстено няколко подигравки за настоящите национали, които не могат да бият Малта като домакин, камо ли Франция като гост. По-тъжното – не могат да победят и юношите до 21 години и още по-тъжното – не могат да намерят съперник за контрола. Тук ще споменем и отказа на играчите от Литекс да се присъединят от лагер сбора, отказа на Андрей Гълъбинов да играе за своята родина и отказа на Изпълкома да назначи читав треньор.
Много тъга се е насъбрала в нас явно, щом толкова се оплакваме. Много яд и злоба тече по вените ни, насочена към същите онези герои от горещото американско лято.
Сега същите тези въпросни герои, не могат да се гледат от алчност. Ние пък не можем да гледаме този национален отбор, той пък, отборът, не може да гледа по-далеч от поредната петъчна вечер, в която ще удави мъката. А бяха времена, когато биехме големите, когато “Господ беше българин”, когато Мичмана коментираше мачовете и когато се радвахме на настоящите резултати, а не на победите отпреди 22 години.
