72 часа без капчица вода, но на бира, водка, мента и какво ли още не. Всичко това гарнирано с плажен футбол, белот, джаги, Джулай морнинг, готини хора и за фон Цеца и Ванко 1. Знаем, че това е и твоя мечта, брато, но този път ние имахме късмет и я изживяхме.
Слънцето ни боцка в окото с парещ лъч за „Добро утро“. Нужно е време да осъзнаем какво същество сме и къде се намираме. Клепачите се движат бавно. Чуваме плискане на вълни и никви клаксони. Няма аларма на телефон, къртеща бормашина или скърцаща пружина от горния етаж. Май сме в Рая, брато.
„Спарки, ела тука, бе, помияр“, чува се отдясно. Вдигаме ръка да спрем лъчите, чиято цел явно е да ни избодат очите. Искаме да видим по-ясно човека, дето ни информира, че не сме на Оня свят. Фокусираме като стар фотоапарат „Лайка“ – прихващаме дебел мъж, който се кара на някакъв мопс. Кучето май не иска да го връзват. Зоополиция за такива.
Мързи ни да разсъждаваме върху разиграващата се на близо сценка и се отпускаме отново на пясъка. Живи сме, Спарки. Живи!
Ще се става. Минава още време, в което плюем пясък. Черният дроб боли като ритнат. Виждаме кенче с Каменица, което е недалеч от нас. Опитваме да лазим като бебе на прощапулник, но сме като куца медуза. Стигаме кена, вдигаме – празен е. Понякога се мразим, че не мислим за последствията. Не сме си оставили няколко глътки за сутринта, а това е поредното доказателство за нашето лекомислие.
Бутаме плажа с ръце, за да се отлепим от него. Виждаме кемп-лагера ни на 100 метра от нашата прелестна и почти аполонска фигура. Вятърът ли ни донесе тук или водата?
Вървим като блъсната котка към хамака пред кемпера. На зиг-заг се добираме до висящото легло, просваме се и започваме да осмисляме какво ни се случи в последните три дни, в които единствената вода, приета от нашия организъм, беше тази, докато си миехме зъбите.
72 часа по-рано
Пристигаме на къмпинг Градина. Караваните, които ще ни подслонят за следващите вечери са четири. Има джага, пуфчета и дървени маси с наредени бири. Обстановката предразполага, пък и ние не сме претенциозни. Барбекюто вече пуши, тия ще ни глезят повече от баба ни на село. Тук сме по покана на пичовете от Каменица. Те редовно пращат хора за своя сметка на морето, което е страхотно, защото авантата си е чиста печалба, брато. Организацията е повече от перфектна. Има други журналисти, бири, ядене, бири, много пясък и още повече бири. Цецка не липсва.
Настаняват ни в каравана с още двама нерези. Първите думи на единия са: „Наливаш ли?“. Наливаме, ама от скромност измънкваме: „По малко, ама често“. Тука ще пада човек.
Отваряме по една бира, след като приключваме с последната. Първата беше вместо кафе за закуска, а всяка се оказва предпоследна. Газираната Каменица се разлива в тялото, а мехурчетата гъделичкат гърлото. Потна е. Направо искаме да оближем кенчето, но фактът, че сме с други хора ни спира.
Ще се играе мач на плажа. Двама на двама. Почваме с гол от съблекалнята, а такова попадение не е вкарвал Валери Божинов през живота си, даже и на FIFA. Центрират ни топката, а ние решаваме да тестваме гравитацията с килограмите си. Правим задна ножица, която втори път няма да стане. Намираме топката баш добре, а дори и за наша изненада тя влиза в малката врата. При падането на пясъка се чуват аплодисменти чак от София, но едновременно с това и звук като при отсичане на дърво. Мирише на бук. Аман от дърводелци! Мачът свършва преди да почне. Бием с 1:0 и отиваме на вечеря.
Часовете броим в празни кенове. Ще посрещаме Джулай морнинг. Не познаваме лично кмета на Каварна Цонко, нито Джон Лоутън, но знаем Цеца, Синан и чиче Миле. Тази вечер и другите ще се запознаят с тях.
Малко преди изгрева се насочваме към плажа. Вървим бавно, то бързо няма и как. Носим лаптоп, апарат и няколко бири. Тръшваме морно тела и започваме да гледаме хоризонта в точка. Слънцето още се крие зад остров Анастасия, а две хипарки се качват на сърф и тръгват през вълните напряко – явно да го търсят. Започват облози дали ще се удавят. Едната гребе права, другата вие нещо на четири крака.
Изгревът идва бавно като рейс чавдарка по баир и носи също толкова радост за очакващите го. Вик „Ебаниееее…“ посреща Джулай морнинг, а некви пъпчивци почват да броят до 12. Тия не могат да носят на пиене, а на нас цяла пивоварна не може да ни смогне.
Некви романтици се целуват пред изгрева, а лъчите ги бият по челото. Щрак-щрак, снимаме ги без да се пипаме. Връщаме се в лагера, натискаме на Каменица. Всички си лягат, а ние оставаме да си допием бирата. Отворена ли е бутилката, пие се докрай, защото добро не чака ония, дето оставят пиенето да ветрее. Мъжете знаят защо. Поемаме последната глътка от кена и падаме между пуфчетата в пясъка. Сънят успява да ни прати в нокаут.
Нещо като Джак Ръсел териер ни бърка с език между зъбите. Събуждаме се и установяваме, че сме спали точно 34 минути. Не знаем дали от целувката или от сутрешната ерекция, но нещо сме се натопорчили. Зоополиция и за нас.
„Бегай, че ще береш ядове, бе“. Гоним песа и отиваме да си мием зъбите. Нашите авери вече са станали. Отиваме до близката баничарница. Взимаме пет мазни баници, пет кренвиршки и 3 айрана. По пътя дъвчем това затоплено тесто в горещо олио. За да храносмилане по-лесно, гълтаме с бира. Връщаме се в кемпа и пускаме сръбско на лаптопа, за да ни е арно на душиците.
Све бих дала да си тууу
Сунце кише и много више по тражи мееее
Све бих дала да си тууу
а сумня у мени данечиж дочи плаши ме
Редуваме хитове на Цеца и Драгана с песни на Мишо Шамара и Ванко 1. Явно сме доста шумни, защото съседите правят забележка да намалим децибелите.
„Това е къмпинг, бе, не хотел“, отвръщаме и пускаме „Студио Х“ на чича ти Слави на макс. Почваме да пеем, представяйки си, че сме на концерта му на „Васил Левски“. До вечерта изпиваме стек бира, който мезим с водка. По едно време разбираме колко му е лошо на Али Ръза, но за да покажем, че не сме пияни на тояги, предизвикваме всеки на джагите. Дали от алкохола или от липса на всякакъв малшанс, губим грозно, а срама мием със знаеш кво. Главата натежава и среща пясъка. С последно премигване успяваме да видим само настървения Джак Ръсел териер, който се приближава…
Черен екран.
Слънцето ни боцка в окото с парещ лъч за „Добро утро“. Нужно е време да осъзнаем какво същество сме и къде се намираме…
Специални благодарности на организаторите и Емо – за чудесната скара и многото тоалетна хартия, която стигна за нуждите ни.
