Изоставената църква в село Тлачене (СНИМКИ)

Изоставената църква в село Тлачене (СНИМКИ)

Снимки: Brato.bg

Попадаме на това място съвсем случайно, брато. Тръгнали сме да вършим някаква дребна работа, но решаваме да минем през по-дългия път. Познатите шорткъти не са за екипа на Брато.бг.

Обичаме да се губим, когато пътуваме, но нищо не може да ни притесни, щом сме си наши и щом дигиталката е под ръка. На луд човек му дай дълъг път и му гледай сеира. Имаме джънк фууд, малко вода, пълен резервоар, заредени батерии и карта памет, която искаме да напълним с парчета живот.

Пътувай или умри от скука. Снимай или бъди калъп.

Селото, в което ни посрещат не хора, а само стари къщи, е Тлачене. Няма кого да напсуваш. През късната античност обаче е имало – през селището е минавал римски път, водещ за град Монтана.

Замисляме се колко ли жълтици са минали от тук и как нито една не са оставили тия римляни…

Преди години в Тлачене живеели предимно помаци, сега такива няма. Има около 400 души, като бройката им пада постепенно. Пада като мазилката на местната черква.

Първоначално подминаваме Божия дом, увлечени в разговор за футбол. В следващия момент обаче се споглеждаме и моментално бием задна.

Църквата е пред погледа ни. Падналият кръст. Мазилката. Счупените прозорци. Скапаният двор. Тревата. Вързаното животно.

„Баси майката“, вълнува се един от нашите, а на другите устата им е толкова пресъхнала, че не могат да преглътнат. Чувстваш хем респект към дома на Бога, хем съжаление от негодните стопани, в чиито ръце е оставен този храм.

Отбиваме в треволяка, който е до колене. Ще влизаме вътре.

Гущери и змии няма, дори и те са избягали от двора на църквата. Има само кон. Той не e избягал, защото e вързан за една от колоните и пасе необезпокоявано под счупения кръст, надвесил се към земята от най-високия купол на храма. Срам ли го е този кръст да стои така? Изгубил ли е вълшебната си сила или просто и той иска да бяга?

Прекръстваме се и влизаме в църквата. Построена през 1921 г., рушаща се сигурно от десетилетие.

Вътре е покой. Восъкът от горелите свещи се е впил в мазилката, а мозъкът услужливо подава характерната миризма. Макар да е само фантазия, миризмата на горяща свещ се носи почти като църковна песен, обаче на погребение… Жалка картинка е всичко, лишено от човешко присъствие.

Има недогорели свещи, църковните материали си стоят по шкафчетата, а част от попските одежди са закичени на олтара. Имаме чувството, че храмът не е празен и всеки момент ще се появят хората, чиито свещи не са догорели, а попът ще вземе Библията, която е оставил небрежно на една пейка, и ще ни анатемоса, защото сме влезли с апарат.

Реве ни се. Искаме да се изповядаме точно тук и точно сега. Искаме да запалим свещ, да кажем „Отче наш“, да кажем „Добър ден“ и „Довиждане“ на непознат.

Грешни сме и ние, признаваме си, но не колкото онези, които са изгубили вярата в Бог. Те са най-грешни. Не Бог е забравил за нас, а ние се опитваме да го забравим. Не се борим да го имаме, май не го искаме, искаме да е джунгла, дивотия, искаме да сме зверове, да ядем месо от мърдащ бут и да го късаме със зъби, щото може би е мъжко да не си благодарен?! Щото може би е яко да не оценяваш колко прекрасни неща са ти подарени?! Щото може би си готин, когато искаш да си Бог и да твориш от нулата напълно сам?! Който може, да ни пише, ще му вземем интервю.

Оставяме паричка, прекръстваме се и излизаме. Слънцето, което ни посрещна, вече го няма, тъмно е и вали. Господ ли плаче? Разкрива ли се пред нас? Имаме много въпроси и нито един отговор. Имаме снимки и статия за сайта. Имаме изводи и впечатления, смесени чувства, хаотични думи напират от устата, но излиза отново едно „Баси майката“, което отново обяснява всичко.

Конят продължава да пасе, а в църквата и сега мирише на тамян. В едно сме сигурни – конят свещи не пали. Църквата, както каза един приятел, на който разказахме всичко това, прилича на България – руши се отвън, руши се отвътре…

Да запазим минута мълчание и да помислим трезво, защото ако вярата си отиде, ние сме следващите.

Амин!

Виж видео от разходката ни в църквата