Алфредо Джеймс Пачино днес празнува рожден ден, брато. Един актьор, който се превърна в легенда, не само с големите “Кръстникът” и “Белязания”. Колегите му по цял свят искат да приличат на него, той ги вдъхновява. Идол е и за нацепените батки, които искат да са Тони Монтана, баровците пък Майкъл Корлеоне. Нашата любима роля пък е тази на Карлито Бриганте в “Пътят на Карлито”.
“Смисълът се състои в процеса на създаване – не в резултата.”
Днес великият Ал Пачино има рожден ден, киноиндустрията празнува. Ние също, защо се радваме, че сме гледали поне един негов филм, в случая почти всичките. В този материал прилагаме част от интервю, което всъщност е цяла книга – “В търсене на Ал Пачино – разговори с Лорънс Гробъл”.
Честит рожден ден, Ал! За твое здраве, за наше удоволствие!
Франсис Копола те определя като „самоунищожителен” още след първите пробни снимки на „Кръстникът” – защо?
Ами, той очакваше от мен да направя повече в отделните сцени. Взема най-тъпата възможна от тях – встъпителната, със сватбата, която си е чиста сцена на представяне на персонажите, и очаква от мен повече. Отначало си помислих, че ме иска за ролята на Сони. По онова време пет пари не давах дали ще получа ролята или не. Колкото по-малко се стремиш към нещо, толкова по-лесно се сдобиваш с него. Ако е писано да стане, то става. Всеки път, когато съм се опитвал да насиля нещата, да им „помогна”, нещо тръгва накриво.
Преди или след като се бе спрял на Брандо, Копола решава да вземе теб за Майкъл?
Сигурен съм, че най-напред е решил за Брандо. На едно събиране Франсис ми каза следното: „Кой според теб трябва да е Кръстникът?” Казах: „Брандо”. Франсис няма равен в това отношение. Вижда те като рентген. Много особен човек. Нещо като воайор. За човек с неговата емоционалност тази способност е като на Майкъл Корлеоне. Точно затова Франсис разбира толкова добре неговия образ.
Какво означава този филм за теб?
В метафоричен план, струва ми се, Франсис иска да покаже жертването на първата генерация италиански емигранти. Пристигат тук и що за американска мечта заварват? Власт, пари и слава. И ето, те насочват всичките си усилия в това направление.
Първото поколение италиански пришълци донася със себе си обичаите и културата на старата родина. Второто се жертва в името на третото, от което се очаква да постигне американската мечта, свързана с власт, пари и успех. Тук става дума за здрави семейни връзки, за стара ценностна система, изправена срещу новите, за ново против старо по принцип. Това е и винаги ще си остане семеен филм. Мисля, че така се обяснява неговата популярност.
Към какво се домогваше във връзка с образа на Майкъл?
При първия „Кръстник” онова, към което се стремях, бе нещо като енигма – непроницаем човешки тип. Уж ясно виждаме този тип, наблюдаваме го, но не можем да кажем, че го познаваме, че сме наясно с неговите мотиви. Когато виждате Майкъл в някои от тези сцени, сякаш изпаднал в транс, сякаш и последната му мозъчна клетка е запълнена с напрегната мисъл, ето, към това се стремях.
Всъщност тогава слушах Игор Стравински (б.а – руски композитор), което ми помагаше да изглеждам външно по този начин. Чувствах, че това е драматичният момент при този образ, само така мога да го направя внушителен. Иначе би могъл да стане тъп. Никога не съм работил върху друга роля по този начин. Тя е най-трудната от всички, с които съм се сблъсквал.
Нека разгледаме по-отблизо ролята ти на Майкъл Корлеоне. Имаш ли любима сцена в някой от двата филма – миг, с който да се чувстваш особено горд?
Има такъв във втория филм, макар никой да не му обръща внимание. Майкъл и неговият посърнал брат Фредо са в Куба, където гледат „Супермен” в някакъв нощен клуб. Фредо казва на Майкъл: „Джони много обича да ме води тук.” И се разбира, че в същия миг Майкъл осъзнава истината – брат му го е предал. Това е моят любим момент, но той остава скрит.
Структурата на двата „Кръстника” се промени, когато Копола реши да добави време и създаде удължена версия за телевизията. Какво беше мнението ти по въпроса?
Това не бе предвидено в началото. Противопоставих се на поредицата в мига, когато я изгледах. Не върви. „Кръстникът II” е замислен да бъде гледан такъв, какъвто е създаден, заедно с вметнатото участие на Де Ниро. Именно в смесването, в това прекъсване, Франсис бе открил метафората за „Кръстникът II”. Когато се махне това, остава едно праволинейно действие и аз съм решително „против”.
Усещаш ли ти самият обвързаност към света, световна принадлежност или в качеството си на актьор оставаш по-скоро проводник, ако не дори външен наблюдател?
Актьорите винаги остават наблюдатели. Необходима е дарбата да интерпретираш – а тя се осакатява, когато станеш прочут. Нашите корени са били винаги отвън – своенравни скитници, бардове, измет. Това може би обяснява стремежа на толкова много сред нас да бъдат допуснати в общоприетото житейско русло. А когато това се случи – и тук е скритото противоречие – понякога загубваме облика си на аутсайдери.
Какво е актьорската игра за теб?
Изпитвам неутолима вътрешна потребност да се занимавам с това. Любимата ми реплика в „Ричард III” е: „Не, не, от нужда.” Заради необходимостта! Тя е всичко. Ето, за това става дума. Апетит и вътрешна необходимост. Веднъж някой в една от ония огромни лимузини ме попитa: „Ти май наистина си твърдо решен да го направиш, нали?” Казвам: „Наистина.” А той: „Как стигна дотук?” „Играх – отвръщам аз. – Изпитвах нужда да го правя.”
Отрицателните отзиви не отслабват ли желанието ти да направиш някоя роля отново?
Знаеш ли, има и положителни отзиви, но съществуват още цял куп фактори, за да се осланяш кой знае колко на тях… Смисълът се състои в процеса на създаване – не в резултата. Много ми харесва една мисъл на Уаленда. Знаеш ли го Летящия Уаленда (цирковия акробат)? Имаха сериозна злополука. След нея той отново излиза на манежа и го питат: „Как можеш да излезеш отново след онази трагедия?” А той казва: „Животът е върху опъната жица – останалото е очакване.” Ето, там е и моят живот. Там се случват нещата.
Човек би предположил, че след толкова години на сцената би следвало да станеш по-скоро нечувствителен към критиките, отколкото податлив към тях.
Едно време се притеснявах от онова, което казват хората за мен. Постоянно се уча да не се кося чак толкова много. Понякога ме обзема впечатлението, че критиката по принцип и винаги застава на погрешни позиции, но аз не възразявам, защото така са устроени нещата. Те могат да грешат, а може и да са прави. Могат да бъдат свирепи, могат и да са добронамерени.
Не ти ли се ще понякога да се превърнеш отново в едно от хилядите лица по улицата?
В анонимността има нещо прекрасно, от което съм лишен – не мога ей така да се шляя по улиците, както може всеки нормален човек. А е много важно да можеш. Липсва ми, но в същото време…
Нямаш нищо против да плащаш тази цена?
Да. Шантава работа. Защото проблемите не са един и два. Дадат ми например покана за ложа – да гледам Янките. Седя си мирно и тихо и не щеш ли, на голямото табло пръква надпис: АЛ ПАЧИНО Е СРЕД НАС. И мутрата ми на големия екран. Трябваше да си тръгна. Последното нещо на света, което исках в оня момент, бе да се видя точно на този екран.
Как се справяш с тези страни на славата?
Когато ме споходи за първи път, беше – ако перифразирам Пастернак – като да насочат светлината на прожектори в лицето ти, така че да не забелязваш нищо наоколо. Хората започват да се отнасят по друг начин с теб. Това те кара да забелязваш само определени страни у самите тях. И постепенно загубваш представа за нормалните междучовешки отношения.
Не че те имат отрицателен характер, но всяка личност носи определен заряд и хората се надушват един другиго. Сума неща се случват или усещат между отделните хора. Никой не се разкрива с готовност пред първия срещнат. И сега какво се получава: към теб се държат иначе и ти малко по малко забравяш тази особеност на човешката природа. А не бива. Хората са по принцип трудни за опознаване. Понякога ставаш лекомислен при такова отношение от страна на всички околни. Обичам едно изказване на Брандо: „По тия места минаваш за вале пика, татенце, но аз съм виждал и другия ти профил.” Често пъти ми се ще и аз да го кажа.
Какво търсиш у една жена?
Обичам жени, които готвят добре. (Усмихва се.) Това първо. Любовта е много важно нещо, но преди всичко имаш нужда от другар – искаш в края на краищата да си прав, ако кажеш, че жената, с която си, е твой приятел. Това има отношение към доверието. За всичко е нужно време. Любовта минава през различни стадии на развитие. Но оцелява.
Любовта оцелява. Шекспир казва така: „На времето не е играчка тя. Ако това тъй само ми се струва, ни моят стих, ни обич съществува.” И знаеш ли, любовта наистина се оказва издръжлива. „На времето не е играчка.” Романтичната любов може да се окаже голям трън отзад, да знаеш. И здравата да те нарани.
Колко приятелства са те споходили, за да си заминат безвъзвратно?
Твърде много.
Защо става така според теб?
Разочарование. Приятелството се крепи от известни сили. А всички ние сме роби на собствените си житейски условия. Те са най-вече географски, но и свързани с професията. На мен не ми липсват приятели. Някои са много добри. Харесвам казаното от Робърт Мичъм по повод на знаменитостта: Такива нямат приятели – имат последователи.
Да поговорим за пари. През 1972 г. заявяваш, че за пари си направил много неща в своя живот, но никога не си играл за пари. Ще се откажеш ли днес от тези думи?
Не бих играл за пари. Мисля, че никога не бих го сторил… Стане ли въпрос за пари, човек се променя. Става някак особен. Знам, защото съм го изпитвал на собствен гръб. Един път искам 5 долара назаем. До този момент бяхме на вълна: „Как си, мой човек? Не съм те виждал цяла вечност. Глей каква среща!” Отвръщам, че съм много добре и му искам петте долара. Той вика: „До утре, мой човек. Тук и по същото време.” Обещава, ти отиваш в уреченото време, а от него – ни вест, ни кост. Хората откачат, когато стане дума за пари. Тогава разбираш какво е това алиенация. Налага се да свикваш с тази новост, която е навлязла неотвратимо в твоя живот.
Изпитвал ли си някога чувство за вина заради милионите, които ти плащат за правенето на филми?
Никога. Изпитвам чувство на вина заради множество неща, но не и заради това. А и не ми пука дали някой друг печели два пъти повече за същото. Виж сега, когато започнах в театъра, вземах по 125 долара седмично. Двайсет и шест – двайсет и седем годишен започнах да получавам заплата. А преди това никога не съм имал представа откъде ще ми дойдат парите за следващото хранене. Започнах да печеля много, но това не ме направи кой знае колко щастлив. Хубаво е да се храни човек редовно, да не ходи гладен. Имах късмета да не ставам заложник на материалното в този живот.
Стигаш ли в представлението до момент, в който ти се струва, че вече не играеш, а всичко е реално?
Тъкмо към това се стремя винаги – към мига, в който всичко се превръща в инстинкт.
Защо непрекъснато се връщаш към Шекспир?
Шекспир е автор, чиито възможности да ни затрогне са най-широки, понеже се обръща към чувства, каквито присъстват у всекиго от нас, и го прави по великолепен начин. Ние сме в състояние да изпитваме много дълбоки неща, а Шекспир, в своя гений и неповторим усет към човешката природа, съумява да стигне до тях и да ги докосне. Той прониква в онова, което изпълва всекиго от нас.
Ако говори за любов, то е по начин да се усетиш в лоното на най-силната, която ти се е случвало да изпиташ. Ако затвориш сърце за част от най-първичните неща, до които се докосва той, само защото го намираш надут или надменен, би значило да се лишиш сам от нещо велико.
Какво би правил, ако не играеш?
Не мога да си представя друг начин на живот, без да се занимавам с онова, което обичам да правя. Може би ще се навъртам покрай децата – и това обичам.
Имаш ли собствена философия?
Вярвам, че в рамките на денонощието има само един ден. На човека е даден днешният ден и нищо повече.
Виж още:
Най-великите мафиотски филми в историята
Факти, които не знаеш за “Кръстникът” (СНИМКИ)
15 неща, които не знаеш за “Кръстникът 2″
Защо трябва да гледаш “Кръстникът 3″ отново и отново (СНИМКИ)
15 неща, които не знаеш за култовия филм “Scarface”
На гости в имението на “Белязания” (СНИМКИ)
Преди 92 години се роди бащата на “Кръстникът”
