На 94-годишна възраст почина големият български поет, сценарист, драматург и преводач акад. Валери Петров. На 22 август той бе приет във ВМА-София след прекаран инсулт и беше в кома няколко дни. В този материал събираме част от негови изказвания през годините пред различни медии. Публикуваме част от мъдростта и опита му, облечен в думи, както и едно от неговите най-любими стихотворения. Поклон пред паметта му.

Мислете с умовете си и България ще я бъде.

Глобализацията навярно се нарича тъй заради глобите, които ще има да плащаме покрай нея.

Никоя “земна” титла не гарантира безсмъртието на удостоения с нея.

В самия себе си човек трябва да влиза въоръжен до зъби.

А Човеците тук са, но скрити,
смели, честни, за обич достойни,
един само от тях намери ти,
и във миг ще изникнат безбройни!
(“Ювенес дум сумус”)

Имах мечта да имам часовник. Сега имам часовник, но нямам мечта.

Не е вярно, че не съм злопаметен, но паметта ми е слаба.

Нямате представа в каква степен живеем сред облаци от митове. Модно е сега да се говори за някакъв “виртуален свят”, различен от реалния, в който живеем, но като си помислиш, и този наш реален свят е сам невероятно виртуален, приеман на доверие, като постулат, изграден върху недоказаности, основани от своя страна върху измислици… И само сега ли е така? Може би винаги е било тъй? Все пак възможно е сега, във века на медиите и Интернета, светът ни да е такъв, неистински, повече отколкото когато и да било. И това важи не само за света на изкуството – за който всъщност си мисля – а за всички области…

Животът си тече между три неприятности и два анекдота.

Трябва да се поумнява, и то час по-скоро. Трябва да се научим да минаваме над различията от всякакъв род, да се борим със заложените в нас от пещерно време алчност и агресивност, които според мен са в дъното на всичко. Усещам нашия век като голямото изпитание за Човека, който твърде самонадеяно се е нарекъл „знаещ, разумен”. 

Колкото и да се мисли умъдрен от живота, човек си остава дете.

Когато навлезем в старостта, ни се струва, че животът ни се е изнизал бързо, бил е много кратък, но в действителност той обикновено е твърде дълъг и богат на перипетии, за да може пътят ни през годините, дори “и да сме живели добре”, да бъде оприличен на права черта. Всеки е имал и рицарски и не чак толкоз рицарски моменти, политал е в бой, но понякога се е спешавал… Важното е да не е правил генерални подлости, тъй че животът му, погледнат с примижало око, да притежава своя линия.

Ако книгата трябва да заплати живота си с цената на доброто съдържание, това също ще бъде смърт.

Каквото и да прави злото, то е нетрайно. Ще се оправим някак си, ще видите.

ПРОСТИТЕ НЕЩА

Колко глупав съм бил, че съм писал
само умна щом имал съм мисъл,
а щом нямал съм, само когато
поне чувство съм имал богато.
А вас – мислите, чувствата прости,
вас – неидващи само на гости,
а извиращи в мен постоянно,
и умиращи в мен непрестанно-
като „храня се“, „дишам“, „пия“,
вас – съставящи мене самия,
вас съм смятал за дребни и скромни,
недостойни човек да ви помни.

Сега тача блестенето скрито,
сега виждам как вие, които
безрасъдно във времето прежно
настрани съм отхвърля небрежно
сте се бутали тайно със лакът-
„Как се прави на умен глупакът…“

И така е – човек да подбира
сред това дето в него извира,
туй което би умно звучало –
та това е лъжа поначало.
И простете ми старите грешки,
мисли прости и чувства човешки –

лъх на спирт от полирана маса,
дълъг път във вагон втора класа,
нежна радост от туй, че сме двама
несъзнавана обич към мама,
вкус на ябълка, слънце във двора,
мисли, чувства на всичките хора.

В тези дни ново чувство ме сгрява,
нова мисъл ми идва такава. –
Да! Добре е, щом хрумне идея,
но не е ли по-умно без нея
и не е ли по-просто и честно
с мисъл стара и чувство известно
да си казваш ей тъй, непредвзето,
туй което ти казва сърцето…