Втора употреба


Имената на почти всички в следния разказ са променени в името на коректността. Използвах „почти“, по простата причина, че името на едно от главните действащи лица за мен остава напълно неизвестно – в този ред на мисли, съвсем случайно то може да е и истинското й.

Помните ли времето на IRC ? За тези, които не си спомнят или не са чували за това средство за комуникация в Интернет, ще го оприлича на много, много ретро Фейсбук. Канали по интереси и градове, войни, битки за надмощие, както и много, много нови контакти. Цялата тази бъркотия се контролираше от IRC операторите и администраторите, т.е. от нас.

Да си IRC оператор или администратор бе отговорно, но имаше и няколко привилегии. Най-голямата от тях – бе неимоверно лесно да „забършеш нещо“. Звучи невероятно и дори до днес за мен е напълно необяснимо, но бе факт на колко момичета сякаш най-сериозният афродизиак беше да се запознаят с нас, независимо дали изобщо приличаме на нещо. Сякаш статутът ни изстрелваше огромно количество феромони към тези същества и овлажняваше техните вагини, карайки ги просто да изгубят всякакви логични за женския пол защитни механизми от типа на „ама аз не съм такава“, „аз искам истинска любов“, „хайде първо да си поговорим“ и “Ха ха, виж се на какво приличаш!”. Единствената причина, която бих предположил е, че последствието от акта в техните очи би било получаване на виртуална власт – нещо не по-лесно обяснимо. Събитията, за които ще ви разкажа, се случиха в бившия лагер „Академика“ между Равда и Несебър – райско местенце, което вече не съществува, отстъпило на Негово Величество Бетонът.

С мои колеги IRC оператори и администратори бяхме решили за почивните дни около 6-ти Септември да направим едно посещение на съответното място. Както си му е редът, в уречения ден и час се натоварихме в колите и потеглихме. Няма нужда да споменавам, че единствените бедни души, които бяха трезви 1 час след тръгването, бяха шофьорите, тези стоици, тези достойни за възхищение стожери. Също така, няма да отдавам особено внимание и на това, че когато пристигнахме (към 2 през нощта) и се настанихме по бунгалата, извадихме някакви китари, пиене и каквото там имаше от останалите незадължителни атрибути, започнахме да ревем просташки песни. Как 20 минути след това се появиха двама полицаи, в униформи и ни уведомиха, че има оплакване от съседните бунгала, че не могат да спят. Как им поставих ултиматум, който гласеше: „Вишшшште ся, пичовввве ! Или ся‘ате да пиете с нассс, или се пръждосвайте от туккк…“. На което те се спогледаха, като дилемата траеше около секунда – и седнаха, наляхме им, а след час ревяха по-силно от всички ни…

На следващата вечер имахме спретнато парти в „дискотеката“ на лагера, която бе една постройка в стил „неокубизъм“, т.е. представляваше голяма квадратна комунистическа зала. Новината, че сме там, се бе разпростряла из околните градове, та от Варна и Бургас заприиждаха хора, най-вече от женски пол, нетърпеливи да се запознаят с нас. Между другото, партито беше страшно приятно, а като моя добър приятел Павел изчезна, след половин час се върна с жестоката история как Слънчицето го дръпнала отвън, понатискали се, а след това той я метнал на покрива на неговото бунгало (алпийски тип, с остри покриви до земята), където започнали да се онождат. По едно време мандръсането било осуетено от един доста едър, напълно непознат тип, който излязъл от съответното бунгало с думите „Абе …разбирам ви, ама …хайде не тука, деца имаме, опитваме се да спим“. Оказало се, че бунгалото на Павел е на по-горния ред. А пък седмица след това се оказа и че Слънчицето, което съвсем си заслужи името, е дало на Павел малко повече от живителните си сили, а именно – трипер.

Следваща сутрин. Лежа в моето бунгало в окаяно състояние, все още без махмурлук, по простата причина, че съм все така пиян. В този момент Алекс (един от шофьорите) нахлува при мен с думите „Пич, чух се с една приятелка, тя е в Созопол заедно с колежката си, искат да идват насам, но нямат транспорт. Аз отивам да ги взема, искаш ли да дойдеш с мен – тъкмо да си ги разпределим в самото начало и да оставим незадоволени всякакви евентуални амбиции от други хора? Само успях да му кажа „Не, ставането от леглото е процес, неимоверно сложен в този момент, отивай ти).

След 3-4 часа Алекс се връща с двете мацки, една от които се оказва сестра на мой много много добър приятел, а другата, Поли, колежката й – едно прелестно създание, притежаващо няколко достойнства, които включват: уникално тяло, дълга руса коса на прекрасни къдрици и най-миловидната физиономия на света.  Алекс веднага ни заявява сексуалните си претенции към нея под много тактична форма: “Пичове, тая ще я еба!“, при което ние му отговаряме, че ще направим всичко възможно, за да му помогнем да изпълни пъклената си цел. И първоначално смятаме, че наистина ще е необходима помощ.

Сядаме, говорим си с мацките, те се държат в началото леко дръпнато, после по-нормално….. решаваме, че към 22ч. ще отидем към дискотеката, където с Алекс и още трима идиота оформяме стратегия – всеки взима по round текили, като по този начин напиваме Поли, а като резултат – Алекс ебе. Сядаме в дискотеката (в която, между другото, тази вечер има много митични същества от типа „местни“) и се заемаме с осъществяване на горепосочения план. Идват първите текили…. лимони…. сол…. шотче на екс…. уф че гадно. Ми гадно ще е, с тоя Savoy Club. Ама няма как – процедурата трябва да се спазва. Идва мой ред – отивам на бара, заръчвам 5 текили, като междувременно така се заглеждам в индивидът вляво от мен, който топи филия хляб в боб чорба, че не разбирам, че поръчката ми е изпълнена.

Сепвам се от приятелско потупване по рамото. С ЕЙ ТАКИВА ококорени очи се обръщам към барамана, който веднага схваща ситуацията и ме успокоява с: „А, не му обръщай внимание – той е софиянец“. Нося текилите към нашата агитка….. лимони….. сол…. шот на екс. Светът започва да става МАЛКО по-хубав. В този момент сестрата на моят добър приятел получава пристъп на гузна съвест (тук е момента да спомена, че тази мацка има такъв език, че с него би била способна да накара пиян докер да се изчерви) – и се обръща с мен с думите „Абе пич, кво става тука ?! Тая ще се напие и ще ви изпотроши на всички куровете. Аз се чувствам отговорна за нея, все пак аз я доведох тук, при вас, шайка загорели уроди….“. Опитвам се да я успокоя, като й обяснявам, че тя е голям човек (почти на 23, както бяхме осведомени) и може сама да взима решения относно неприкосновеността на нейната вагина. Тъй като момичето съвсем не е съгласно с това твърдение и все пак приоритет номер 1 й е да я опази от страшна ебан, аз й лепвам прякора    „Майка………. Терсенеза“.Тук започва сериозният проблем.

По време на няколкото ми пътувания в Азия бях изумен от факта, че алкохол там почти не се употребява. Оказа се, че историите за генетичната предразположеност към бързо и икономично натряскване при азиатците, са чиста истина. Тогава открих, че същото е валидно и за въпросното русо създание – Поли. Освен това, както разбрахме много скоро, цялото й поведение, когато 60те милилитра алкохол влязат в кръвният й поток, става много силно подчинено на сексуалните й желания. Прекрасно, казвате? Ами не и в дискотека, пълна с местни бабаити, които и без това ни гледат странно от момента, в който влязохме. Усещам потупване по раното, обръщам се към майка Терсенеза, която ми казва „Копеле, тази се натряска и гледай какво прави !!!“ Обръщам се и виждам как танцуващата Поли с отривисто и тренирано движение си сваля блузката, под която няма нищо – а аз, Алекс и другия пич скачаме, обграждаме я, хващаме я и започваме да правим нещо, на което никога не бих повярвал, че сме способни – опитваме се да я облечем. Пълен абсурд!

И всичко това – под злокобните погледи на местните, докато в съзнанието ни не е останало нищо друго, освен две сентенции, конкуриращи се в титлата за най-адекватна в момента „В чуждо село и керемидите бият” и “Бой и ебане не се връщат”.Решаваме, че е крайно време да се изнасяме от там и потегляме към beach барa със звучното име „Кенефите“ – което, после разбрахме, идва от това, че преди да стане бар, там е имало тоалетни, които после са зазидани под една бетонна плоча и ….beach бар. Там решаваме да изтрезняваме – аз, Мони Торбата (интересен прякор, ще ви разкажа някой друг път историята около измислянето му) и майка Терсенеза – го правим с култовият тогава коктейл, съдържащ 250 мл. водка и 250 мл. сок от червен портокал, а тези самаряни – Павел и Алекс – правят мини-референдум с една точка, в който с абсолютно мнозинство се взима единодушното решение да закарат Поли по стръмните стълби надолу към морето, за да направят там нощно къпане. С цел изтрезняване, разбираш ли…Пием си водчицата и чакаме останалите, а през това време майка Терсенеза ме прави неволен слушател,  избълвайки притесненията си, от които ще посмея да цитирам само най-невинните:„Копеле, тия сега ще й го набият и в путката и в гъза едновременно !“ „Офф… вече мина час. А ако се е задавила с някой кур и е умряла ?“ „Аз не мога да стоя безучастно, Виктор, докато там долу Поли я ебат сигурно вече и в ушите“„Ебаси…. час и половина. Тия са я напълнили, сигурно вече и от устата й излиза сперма“И т.н.Малко след това виждаме Поли, на 4 крака, цялата в кал, изкачваща, лазейки, стръмните стъпала. След нея – Алекс, на 4 крака, подпирайки я с ръка на задника й, а след него – Павел, също на 4 крака, подпирайки го с ръка на задника му. И цялата тази обстановка бавно се придвижва нагоре…Разбира се, не влязохме в подробности, само по пътя към бунгалата попитах Алекс какво се е случило, а той ми сподели, че не бил в настроение за тройка, но като са се катерили нагоре и Поли му се е оплакала, че е много пияна и мръсна, са се разбрали той да я изкъпе в банята на бунгалото – едно доста разумно развитие на нещата.

Стигаме в бунгалото, наливаме още неща за пиене, майка Терсенеза е вече на ръба на нервна криза, постоянно гледа тези двамата, които остават по бельо и влизат в банята. Пием, тези двамата изчезват, а в този момент разказът става от първо лице, единствено число – от името на Алекс, който ми разказа последвалите събития: Влизам аз в банята с Поли, събличам я, събличам и себе си. Тъпото е, че вратата не се заключва, ама разчитам на вас. Започвам да отмивам калта по ръцете и краката й, усещам възубда… нагласям си я под душа и тъкмо да й го втъкна, вратата се отваря, а на нея – майка Терсенеза, с ЕЙ ТАКИВА ОЧИ, размахваща пръст към мен с думите „Алекс! Не еби!!! НЕ ЕБИ!!!“ – и затваря вратата. Съответно моето мъжко достойнство, силно смутено от случващото се, се връща в изходно състояние. Продължавам аз да я галя, да си я намествам, одървен, отново готов за атака – и вратата пак се отваря. Естествено, майка Терсенеза – сочи назидателно към мен, крещейки „Не го вкарвай! Да не си посмял да го вкараш!!!“ – и пак си излиза. В този момент реших, че трябва да направя нещо, намерих някакъв леген, с който да затисна дръжката така, че да не може да се отвори и продължих.

В следващия момент Поли каза „Чакай малко, лошо ми е“… отиде над мивката и мощно повърна. След което, противно на предполагаемите действия на всеки нормален повръщащ пияница, си зарови главата в мивката, запушена от всичко това.
И какво  ?

Ами…какво. Гледката на това прекрасно голо създание с тази страхотна руса къдрава главица, в която тук-таме са се заплели морковчета, ми дойде малко в повече. Измих я криво-ляво и си легнах, а с ерекцията си трябваше да се справя с подръчни средства.
Не съм сигурен дали от този разказ трябва да има поука. Но вероятно, ако има, тя е, че понякога е по-добре да оставиш нещата просто да се случват, вместо да ги насилваш. Иначе вместо хубава прасковка, животът ти поднася…. морковчета втора употреба.

*Публикувано без редакторска намеса, защото се губи ценно време, през което може да се пие студена бира!